Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Учителят ми го обясни отдавна — отвърна й Паран. — Но на теб ти убягва една по-неуловима истина. Мога да се самонаблюдавам, да изследвам всяко свое чувство, докато Бездната погълне света, но не мога да се доближа до овладяването на тези чувства. Защото те не са статични неща; нито са защитени от външния свят — от това, което другите казват или не казват. И затова са в постоянно движение.
— Необичайно — промълви тя. — Капитан Гъноуз Паран, младият майстор на самоконтрола, тиранът на самия себе си. Ти наистина си се променил. До такава степен, че вече не мога да те позная.
Той се вгледа в лицето й да потърси следа от чувства, таящи се зад тези думи. Но тя се беше затворила в себе си.
— Докато за мен ти си съвсем позната.
— Би ли го нарекъл ирония? Виждаш в мен жената, която някога си обичал, докато аз виждам в теб мъж, когото никога не съм познавала.
— Твърде заплетено е, за да е ирония, Силвърфокс.
— Значи може би е истина.
Той извърна очи.
— Много се отдалечихме от темата. Боя се, че нищо не мога да кажа за съдбата на майка ти. Все пак съм уверен, че Кол и Мурильо ще направят всичко, което могат, за нея.
— В такъв случай си по-голям глупак и от тях двамата, Гъноуз. Като са я откраднали, те я лишават от онова, което й е предопределено.
— Не знаех, че си толкова мелодраматична.
— Не съм…
— Тя е стара жена. Стара, умираща жена. Бездната да ме вземе дано, остави я на мира…
— Не слушаш! — изсъска Силвърфокс. — Майка ми е пленница на кошмар — в собствения й ум, изгубена е, изпаднала е в ужас. Гонят я! Стояла съм по-близо до нея, отколкото някой може да си представи. Много по-близо!
— Силвърфокс — заговори кротко Паран, — ако наистина е пленница на кошмар, значи животът й се е превърнал в проклятие. Единствената истинска милост е да й се помогне това да свърши, веднъж и завинаги.
— Не! Тя е моята майка, проклет да си! И аз няма да я изоставя!
Обърна коня си и заби пети в хълбоците му.
Паран я гледаше. „Силвърфокс, с какви хитрини си увила майка си? Какво е това, което търсиш за нея? Няма ли да ни го кажеш, моля те, за да разберем най-после, че това, което в очите ни изглежда предателство, е всъщност нещо съвсем друго?“
„А дали е друго?“
„И тези хитрини, те чии са? На Татърсейл, със сигурност. Не, би трябвало да са на Найтчил. О, колко близо си вече до мен. Преди, когато посягаше към мен, неспирно, неумолимо, в стремежа си да разтвориш сърцето ми. Като че ли онова, което беше между нас толкова отдавна, в Пейл, е нищо.“
„Вече започвам да мисля, че е било много по-важно за мен, отколкото за теб, Татърсейл… ти все пак беше много по-възрастна. Беше изживяла своя дял от любов и раздяла. А аз едва започвах.“
„Но каквото беше тогава, вече го няма.“
„Хвърлячко на кости от плът и кръв, станала си по-студена дори от Т’лан Имасс, над които властваш.“
„Май наистина са си намерили достойна господарка.“
„Беру дано да ни пази всички.“
От трийсетте транспортни баржи и понтонни мостове, с помощта на които панионците се бяха прехвърляли през река Катлин, годни за употреба бяха останали едва една трета — останалите бяха станали жертва на свръхревностното усърдие на Белоликите баргасти още в първия ден на сражението. Чети от сборната наемническа армия на Каладън Бруд бяха започнали да събират отломките с намерението да сглобят още няколко; в същото време единственият оцелял понтонен сал и десетте баржи прекарваха през реката войска, коне и продоволствие.
Итковиан ги гледаше и бавно крачеше по брега. Беше оставил коня си на близкия хълм, където тревата беше израснала гъста. Камъчетата се местеха под краката му и само тихият речен ромон му правеше компания. Вятърът донасяше соления дъх на морето и звуците от баржите зад него — скърцането на макарите, мученето на добитъка, хорските викове — не стигаха до ушите му.
На брега седеше човек. Чорлав и облечен в пъстри дрипи, мъжът шареше усърдно с четка по изпънато в дървена рамка платно. Итковиан спря и загледа клатещия глава художник, гледаше как четката с дългата дръжка подскача в ръката му, чу го как замърмори нещо на себе си.
А може би не точно на себе си. Един от големите колкото човешки череп обли камъни до художника изведнъж помръдна и се оказа, че е голяма маслиненозелена крастава жаба.
И тази крастава жаба току-що беше отговорила на тирадата на художника с нисък боботещ глас.
Итковиан се приближи.
Краставата жаба го видя първа и каза нещо на език, който той не разбираше.
Художникът вдигна глава, навъси се и се сопна на дару: