Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Дъх на Гуглата! — изстена Кол. — Походът към Капустан започва. — Той бавно се надигна. — Уж трябваше да сме в челото.
— Винаги можем да се повозим и във фургона, приятел. Върни ги тия проклети коне на Нередовните и си вземи парите ни.
— Тоя фургон бездруго е претоварен. — Кол се изправи с пъшкане. — Освен това оня каза, че връщане няма.
Мурильо го изгледа с присвити очи.
— Тъй ли? И това не събуди ли у теб поне малко подозрение?
— Млъкни де.
— Но…
— Мурильо, истината ли искаш да чуеш? Човекът беше толкова наивен, че чак изпитах жалост към него. Хайде, стига си дърдорил и дай да се оправяме.
— Кол! Та той направо ни одра…
— Млъкни — изръмжа Кол. — Цената ще се изплати само като ги убием, ако… ти кое предпочиташ?
— Не можем да ги убием…
— Значи още една дума и ще убия теб. Ясен ли съм? Дай ми сега въже и от оня сладък корен — ще започнем с другия, дето още е вързан.
— Не искаш ли да догониш първия?
— Мурильо! — изръмжа Кол.
Мръсните облаци кипяха над разгневените вълни, вълни, които се блъскаха една в друга между проядените зъбери на ледените планини, връхлитаха в яростен прибой към брега и мятаха към небесата фонтани пяна. Гръмовният тътен прорязваше неспирния съсък на поройния дъжд.
— Божичко — промълви лейди Енви.
Тримата сегюле бяха наклякали откъм подветрената страна на огромна базалтова канара и мажеха оръжията си с мас. Външността им беше за окайване — подгизнали от дъжда, оцапани с кал, очукани брони. Ръцете, бедрата и раменете им бяха покрити с рани — по-дълбоките бяха грубо съшити с черва, чиито краища и възли бяха почернели от засъхналата кръв и сега червенееха под дъжда.
Близо до тях на една нащърбена базалтова скала се беше качила и Баалджаг. Мръсна, проскубана, със сплъстена и проскубана козина, с дълга цяла педя счупена дръжка на копие, която стърчеше от дясното й рамо — вече от три дни не беше позволила нито на Енви, нито на някой от сегюле да я приближат — гигантската вълчица се взираше на север с трескаво блеснали очи.
Гарат лежеше на три крачки зад нея и трепереше неудържимо, от раните му се цедеше гной, сякаш тялото му плачеше от това, че не може да позволи на никого — дори на вълчицата — да го приближи.
Единствено лейди Енви си оставаше непокътната — поне външно — от страховитата война, която бяха започнали; незасегната дори от поройния дъжд. По бялата й телаба не се виждаше нито едно петънце. Черната й коса се спускаше гъста и права чак до кръста й. Устните й бяха боядисани в тъмно и някак злокобно червено. Проблясващият прашец по клепачите й също бе тъмен.
— Божичко — отново прошепна тя. — Как ще тръгнем сега след Туул през… това? И защо поне не беше някой Т’лан Слон, или Т’лан Кит, та да можеше да ни понесе на гърба си? А върху нас от изкусно направени тръби да се лее топла вода.
Мок застана до нея. Дъждът се стичаше по лъскавата му маска.
— Ще му изляза аз.
— Виж ти. И откога дуелът ти с Туул стана по-важен от мисията ви при Пророка? Как ще реагира Първият или Вторият на това важничене?
— Първият си е Първият, а Вторият си е Вторият — отвърна Мок.
— Ах, колко проницателно.
— Личното „аз“ стои над всичко, господарке. Винаги. Иначе нямаше да има шампиони. Изобщо нямаше да има йерархия. Сегюле щяха да се управляват от хленчещи мъченици, които сляпо тъпчат безпомощните в жаждата си за общо добруване. Или пък щяха да ни управляват деспоти, които се крият от всяко предизвикателство зад армии и превръщат бруталната сила в справедлива претенция за чест. Ние познаваме и други земи, господарке. Знаем много повече, отколкото си мислите.
Тя се обърна и го изгледа.
— Божичко. А аз толкова дълго се придържах към предположението, че забавната беседа ми е отказана.
— Неуязвими сме за презрението ви, господарке.
— Едва ли. Гложди ви, откакто ви съживих. Гложди ли? Направо ви кипи отвътре.
— Имаме да обсъдим някои неща — каза Мок.
— Сигурен ли си? Да не би случайно да имаш предвид тази непокорна буря, която възпрепятства настъплението ни? Или може би бягащите останки от армията, която ни подгони насам? Няма да се върнат, уверявам те…
— Вие им пуснахте мор.
— Какво нагло обвинение! Цяло чудо е, че болестта не ги е поразила отдавна, след като се ядат едни други, без дори да се сварят цивилизовано. Скъпи мой, това, че си позволяваш да ме обвиняваш така…
— Гарат страда от същия мор, господарке.
— Какво? Глупости! Него го мъчат раните…
— Рани, които силата на духа му отдавна трябваше да изцери. Треската, изпълнила дробовете му, е същата, която порази панионците. Направете нещо.