Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Каза, че си донесла вино?
Хетан се приближи, широко ухилена.
— И още как. Цели два меха, големи колкото твоите гърди и също толкова сладки, несъмнено. Хайде, славна компания, насам и да сядаме на пира!
Харадас се усмихна.
— Чудесна идея. Благодаря.
Щит-наковалня се поколеба. Погледна пехотинките и започна да смъква очукания си шлем.
— Вълците могат и да почакат. Не мога вечно да се придържам към това вдъхващо страх поведение като предшественика си…
— Не можеш? — подкачи я Хетан. — Или не искаш?
— Не искам — поправи се жената и смъкна шлема. Потната й сплъстена коса се разпиля по раменете й. — Вълците дано ми простят.
— Единият поне ще ти прости — увери я баргастката и се наведе да извади храната от торбата.
Кол грижливо придърпа кожите около крехкото присвито телце на мхаби. Очите под клепачите й потрепваха трескаво. Дъхът й излизаше на болезнени хрипове. Съветникът я огледа замислено, после се изправи с въздишка и се смъкна от фургона.
Мурильо стоеше до колата и затягаше ремъците на буретата с вода. Бяха покрили с платнища от стари шатри торбите с храна, купени същата заран от един баргастки търговец, затегнати съответно от другата страна на фургона, и от това той изглеждаше някак широк и издут.
Бяха се сдобили и с два коня на умопомрачителна цена, от Нередовните на Мот, странна и доста неефективна на пръв поглед наемническа рота, прикрепена към армията на Каладън Бруд, за която Кол дори не беше подозирал, че съществува. Бяха наемници, чието занемарено облекло не отговаряше на военната им професия, но идеално подхождаше на името на отряда им. Конете бяха дръгливи, но високи, порода, за която Нередовните твърдяха, че си е тяхна местна — с родословия, включващи натански дестриери, мотски товарни коне и впрегатни животни от Дженабарис, всичко събрано наедно, за да се получи тромаво, много злобно животно, но с изненадващо широк гръб, от който ездата се превръщаше в същински лукс.
— Стига да не ти отхапят ръката — беше добавил зъбатият боец, докато вадеше въшките от дългата си сплъстена коса и ги хрускаше, докато говореше.
Кол въздъхна, подразнен от спомена, и предпазливо се приближи към конете.
Все едно че бяха близнаци — и двата червеникавокафяви, гривите им неподстригани и дълги, с дебели опашки, целите в осили и тръни. Седлата бяха малазански — плячка от предишни войни несъмнено; дебелите одеяла под тях бяха ривски. Конете го изгледаха накриво.
Единият обърна небрежно задницата си към него и Кол спря и изруга тихо.
— Сладък корен — каза му Мурильо от фургона. — Подкупи ги де. Имаме в торбите.
— И да ги награждавам за лошото поведение? Не. — Кол ги заобиколи отдалече. Бяха вързани за един кол за шатра. Само три стъпки по-близо и щяха да го изритат. Даруджистанецът изруга и рече:
— Мурильо, я докарай воловете — прикривай ги с фургона. Ако и това не подейства, намери ми един чук.
Ухилен, Мурильо се качи на капрата и хвана поводите. След малко спря до кола и фургонът попречи на конете да обикалят. Кол притича припряно от другата страна.
— Значи предпочиташ да те ухапят пред ритника — подхвърли Мурильо, докато гледаше как приятелят му се качва — прекрачи свитото телце на мхаби и спря на ръка разстояние от конете.
Те бяха изпънали въжетата и отстъпваха. Забито дълбоко в пръстта, колчето не помръдваше.
Кол стисна въжетата, дръпна ги рязко надолу и скочи на гърба на единия кон. Той се опита да го хвърли, после се долепи до другия — и кракът на Кол се оказа притиснат между двата.
— Добре ще се насиниш — подхвърли Мурильо.
— Все такива приятни неща ще ми приказваш, нали? — изръмжа му Кол. — Хайде ела и измъкни въжето. Но внимавай. Отгоре кръжи един самотен лешояд и ни гледа с копнеж.
Приятелят му вдигна очи нагоре, огледа небето и изсумтя:
— Добре де, вързах се. Стига си злорадствал. — Скочи от капрата и запристъпва боязливо към кола.
— От друга страна, може би все пак трябваше да го намериш оня чук.
— Вече е късно, приятел — отвърна Мурильо и дръпна да развърже възела.
Конят се дръпна назад, заби здраво копита в пръстта и се надигна.
За Мурильо задното салто на Кол беше едва ли не изпълнено с поетична грация, особено превъртането, с което избегна ритника на двете копита, които със сигурност щяха да му строшат ребрата.
Конят побягна и заподскача весело.
Кол полежа малко, без да помръдне, после запримигва към небето.
— Как си? — попита Мурильо.
— Дай ми въже. И малко от сладкия корен.
— Бих те посъветвал с чука — отвърна Мурильо, — но ти си знаеш по-добре.
Прозвучаха рогове.