Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Халед веднага ни остави, като обеща да се върне възможно най-скоро. Ахмед, Махмуд и аз отидохме в една ниша, от която се разкриваше гледка към купола, и седнахме на полирания, застлан с плочки под. Беше след вечерната молитва — бях чул провикването на мюезина, докато пътувахме с таксито, но тук из цялата джамия все още имаше много мъже, които съсредоточено се молеха. След като се увери, че се чувствам удобно, Ахмед обяви, че би искал да се възползва от възможността да се помоли. Той се извини и се запъти към чешмата. С измити лице, ръце и крака според обичая, той се върна на малкото празно място под купола и започна да реди молитва.
Наблюдавах го и ме гризеше червейчето на завистта за лекотата, с която започна да общува с Бога. Не чувствах подтик да се присъединя към него, но искреността на неговото съзерцание някак ме накара да се чувствам още по-самотен в моя отделен и несвързан с нищо разум.
Той приключи молитвата и тръгна към нас, когато Халед се върна. Лицето му бе разтревожено. Събрахме се близо един до друг и почти докоснахме глави.
— Имаме неприятности — прошепна той. — Полицията е идвала в хотела ви.
— Ченгетата?
— Политическата полиция — отвърна Халед. — РВС. Разузнаването на вътрешните служби.
— Какво са искали? — попитах.
— Теб. Всички нас. Изпортили са ни. Ходили са и в къщата на Кадер. И двамата сте извадили късмет. Него го нямало и не са го хванали. Какво носиш с тебе от хотела? Какво остави там?
— У мен са паспортите, парите и ножът ми — отвърнах.
Ахмед се ухили.
— Знаеш ли, ти май ще ми харесаш — прошепна той.
— Всичко останало си е там — продължих. — Не е много. Дрехи, тоалетни принадлежности, няколко книги. Това е. Но там са и билетите — самолетните и влаковите билети, които купих. Оставих ги в ръчната чанта. Това е единственото нещо, на което е написано име, почти съм сигурен.
— Назир е взел ръчната ти чанта и се е измъкнал оттам само минута преди ченгетата да нахлуят — кимна ми окуражително Халед. — Но не е имал време да вземе нищо повече. Управителят е наш човек, той казал на Назир да се маха. Големият въпрос е кой е казал на ченгетата, че сме тук? Трябва да е някой на страната на Кадер. Някой вътрешен, много приближен. Не ми харесва тая работа.
— Не разбирам — прошепнах. — Защо ченгетата толкова се интересуват от нас? Пакистан подкрепя Афганистан във войната. Би трябвало да искат ние да пренесем нещата до муджахидините. Редно би било да ни помагат в това.
— Те помагат на някои афганци, но не на всички. Хората, на които носим припасите, дето са близо до Кандахар, са хора на Масуд. Пакистан ги мрази, защото те няма да приемат Хекматияр или когото и да било от пропакистанските лидери на съпротивата. Пакистан и американците са избрали Хекматияр за следващия владетел на Афганистан, след войната. Но хората на Масуд плюят всеки път, като чуят името му.
— Това е налудничава война — додаде Махмуд Мелбааф с дрезгав, гърлен шепот. — Афганците се бият помежду си от време оно, от хиляди години. Единственото нещо, по-добро от боя помежду им, е боят срещу… как се казва… инвазията. Те със сигурност ще победят руснаците, но ще продължат да се бият.
— Пакистанците искат да са сигурни, че ще спечелят мира, след като афганците спечелят войната — продължи вместо него Ахмед. — Те, без значение кой ще спечели войната, искат да контролират мира. Ако можеха, щяха да вземат всичките ни оръжия, лекарства и други припаси и да ги дадат на техните…
— Пълномощници — измърмори Халед и нюйоркският акцент избухна в прошепнатата дума. — Хей, чувате ли?
Всички се заослушвахме напрегнато и чухме пеене и музика някъде извън джамията.
— Започнали са. — Халед стана с атлетична грация. — Време е да тръгваме.
Станахме и го последвахме навън, за да вземем обувките си. Заобиколихме джамията в сгъстяващия се здрач и се приближихме до пеещите.
— Аз… съм чувал това пеене и преди — казах на Халед, докато вървяхме.
— Познаваш Слепите певци? — попита той. — О, но да, разбира се, че ги познаваш. Ти беше в Бомбай с Абдел Кадер, когато те ни пяха. Тогава те видях за пръв път.
— Бил си там онази нощ?
— Да. Всички бяхме там. Ахмед, Махмуд, Сидики — с него още не си се запознал. И много от останалите, които ще тръгнат с нас. Всички те бяха там онази нощ. Тогава беше първото голямо събрание за това пътуване до Афганистан. Затова се събрахме. То беше само заради това. Ти не знаеше ли?