Шантарам

— Те правят пари — вдигна рамене той. — Това не е тяхна война. Не очаквам от тях да ги е грижа. Просто това е положението.

— Знам, знам. Не е заради парите. — Намръщих се, докато търсех по-скоро думите, отколкото подсказалото ги чувство. — Просто… Ако ти трябва определение на „болен мозък“, наистина болен, сигурно има и по-лошо от някой, който иска една война — която и да е война — да продължи по-дълго.

— И… ти се чувстваш… опетнен… защото си като тях? — попита ме кротко Халед, забол поглед в чашата.

— Може би. Не знам. Дори не бих се замислил, знаеш ли, ако чуех хора да говорят така някъде другаде. Нямаше да ме притеснява, ако не се намирах тук и ако самият аз не вършех съвсем същото.

— Не е съвсем същото.

— Същото е. Почти. Кадер ми плаща, значи аз печеля пари от това също като тях и прекарвам контрабанда нови лайна за една лайняна война, точно както и те.

— И може би започваш да се питаш какво, мамка му, правиш тук?

— И това, да. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че представа си нямам? Наистина, честно, изобщо не знам защо го върша, заеби. Кадер ме помоли да бъда неговият американец, и аз го правя. Но не зная защо.

Умълчахме се, отпивахме от питиетата, заслушани в бръмченето и хлопането, което ни заобикаляше в оживената „Фалуда“. Голямо портативно радио лееше романтични газали на урду. Дочувах разговори на три-четири езика откъм насядалите близо до нас клиенти. Не разбирах думите, нито можех да позная кои са езиците — балучи, узбекски, таджикски, фарси…

— Чудесно е! — каза Халед, загреба с дългата лъжица тънките макарони от чашата и ги пъхна в устата си.

— Прекалено сладко е за моя вкус — отвърнах, но въпреки това отпих от питието.

— Някои неща трябва да са прекалено сладки — отвърна той и ми намигна, докато смучеше през сламката. — Ако фалудата не беше прекалено сладка, нямаше да я пием.

Допихме, излязохме навън на късното следобедно слънце и спряхме пред входа да запалим по цигара.

— Ще тръгнем в различни посоки — измърмори Халед, докато ми поднасяше запалена клечка в шепи. — Ти тръгвай нататък, на юг, и не спирай няколко минути. Ще те настигна. Не ми казвай довиждане.

Той се завъртя на пети и се заотдалечава, слезе от бордюра на платното и продължи по бързата лента на пешеходното движение между тротоара и колите.

Обърнах се и тръгнах в противоположна посока. Няколко минути по-късно в околностите на пазара едно такси рязко забави ход и спря до мен. Задната врата се отвори и влязох вътре при Халед. На предната седалка до шофьора имаше още един мъж. Беше в началото на трийсетте с къса тъмнокестенява коса над високо и широко чело.

Хлътналите му очи бяха кафяви, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, докато пряк слънчев лъч не пронижеше ирисите и не разкриеше червеникавите земни тонове в тях. Очите му гледаха спокойно и интелигентно изпод черните сключени вежди. Носът му беше прав и се спускаше над къса горна устна на уста с решителни очертания. Личеше си, че се е бръснал днес, сигурно не много отдавна, но сянка помрачаваше долната половина на лицето му покрай спретнатите, добре очертани линии, оформящи закръглената му брадичка. Това беше силно, квадратно, симетрично лице, красиво в своята сила и правилни пропорции, макар и лишено от открояващи се черти.