Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— А пък Пакистан иска Афганистан, — довърши Ахмед Заде — защото се развиват много, даже прекалено бързо, и искат земята. Искат да създадат велика държава, като обединят двата народа. Пакистан заради генералите принадлежи на Америка. И Америка им помага. Сега обучават мъже, бойци, в религиозни училища-медресета, из цял Пакистан. Бойците се наричат талеб и ще влязат в Афганистан, след като ние, останалите, спечелим войната. А ние ще я спечелим, Лин. Но следващата, не знам…
Обърнах се към прозореца и сякаш по даден знак двамата мъже заговориха на арабски. Слушах гладките, бързо леещи се срички и оставих мислите си да се носят по вълните на тяхната шумоляща музика. Навън улиците станаха по-безредни, а сградите — по-занемарени и олющени. Много от постройките от кирпич и варовик бяха едноетажни къщички и въпреки че в тях очевидно живееха цели семейства, изглеждаха недовършени още недостроени, те бяха населени и използвани за подслон.
Минавахме покрай цели квартали, крайни квартали, с такива издигнати набързо и както дойде постройки, спални, стъкмени, за да се овладее стремглавият приток на преселници от селата към бързо разширяващия се град. Страничните улички и околовръстните булеварди издайничеха, че същите груби, приличащи си сгради се простираха чак до хоризонта от двете страни на главното шосе.
След близо час пъплене през понякога непроходимо задръстени от тълпата улици спряхме за малко, за да качим още един човек на задната седалка. Следвайки наставленията на Халед, шофьорът обърна таксито и се върна точно по същия задръстен маршрут.
Новият беше Махмуд Мелбааф, трийсетгодишен иранец — От пръв поглед лицето му — гъстата черна коса, високите скули, очите с цвят на пясъчна дюна на фона на кървавочервен залез — толкова ми напомни за мъртвия ми приятел Абдула, че трепнах от болка. След малко приликата се изгуби — очите на Махмуд бяха малко изпъкнали, устните — не толкова пълни, а брадичката — заострена, като че предназначена да носи козя брада. Всъщност това беше съвсем различно лице.
Но при мисълта за Абдула Тахери и пронизващата болка от отсъствието му внезапно и донякъде проумях причината да се намирам тук, с Халед и останалите, на път за нечия чужда война. Част, жизненоважна част от готовността ми да поема риска на Кадеровата мисия беше вината, която все още чувствах за това, че Абдула е умрял сам, обкръжен от оръжейни дула. И затова търсех най-близкото съответствие и се обкръжавах с вражи дула. Но в мига, в който ми хрумна тази мисъл, в мига, в който драснах неизговорените думи върху сивата стена на съзнанието си — желание за смърт — аз я отхвърлих и тръпки полазиха кожата ми. За пръв път през всички тези месеци, откакто се съгласих да изпълня задачата за Абдел Кадер Хан, се почувствах уплашен и разбрах, че животът ми, там и тогава, не беше повече от шепа пясък в стиснат юмрук.
Слязохме от колата на една пряка от джамията „Масджид-Туха“. Вървейки в колона, на двайсет метра един от друг, стигнахме храма и се събухме. Престарял хаджия подреди обувките, докато мърмореше унесено зикр14. Халед пъхна сгъната банкнота в загрубялата разкривена от артрит длан на мъжа. Щом влязохме в джамията, аз се огледах и ахнах от изненада и радост.
Вътрешността бе прохладна и безупречно чиста. Мраморни и каменни плочки лъщяха по колоните с канелюри, сводовете с мозайки и обширния, украсен с орнаменти под. Горе, над всичко това, неустоимо привличаше погледа огромният беломраморен купол. Грандиозният покрив беше широк сто крачки и украсен с малки лъщящи огледала. Докато стоях там, зяпнал от изумление пред красотата му, електрическите лампи в джамията светнаха и огромният мраморен свод над нас засия като Слънце по милионите възвишения и вълнички на разтревожено от вятъра езеро.
14
Суфистко ритмично дишане, понякога комбинирано с мантри, за постигане на екстаз в исляма. — Бел.ред.