Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Това е Ахмед Заде — съобщи Халед, щом таксито потегли. — Ахмед, това е Лин.
Ръкувахме се и се огледахме взаимно с еднаква прямота и приветливост. Силното му лице би изглеждало сурово, ако не беше особеното изражение, което леко присвиваше очите му и украсяваше скулите с бръчици от усмивки. Когато се съсредоточаваше и не беше напълно отпуснат, изражението на Ахмед Заде му придаваше вид, сякаш търси приятел сред тълпа непознати. То въздействаше обезоръжаващо и веднага спечели симпатиите ми към него.
— Много съм чувал за теб — каза той, щом ми пусна ръката и я облегна на седалката. Говореше английски колебливо, но ясно. Акцентът му беше онази мелодична северноафриканска смесица от френски и арабски.
— Дано не са само хубави неща — засмях се аз.
— Би ли предпочел хората да разправят лоши неща за теб?
— Не знам. Приятелят ми Дидие казва, че да хвалиш хората зад гърба им е крайно нечестно, защото единственото, от което не можеш да се защитиш, са хубавите неща, които хората разправят за теб.
— D’accord! — разсмя се Ахмед. — Точно така!
— Мамка му, това ми напомня… — намеси се Халед, бръкна в джоба си и извади сгънат плик. — Щях да забравя. Видях Дидие вечерта, преди да тръгнем. Търсеше те. Не можех да му кажа къде си и затова ме помоли да ти предам това писмо.
Поех сгънатия плик и го пъхнах в джоба на ризата си, за да го прочета насаме.
— Благодаря — промълвих. — Е, какво става? Къде отиваме?
— В една джамия — отвърна Халед с онази тъжна малка усмивка. — Първо ще вземем един приятел, а после ще се срещнем с Кадер и още някои души, които ще минат границата с нас.
— Колко са?
— Ще сме трийсетина, мисля, след като се съберем всичките. Повечето са вече в Кета или Чаман, близо до границата. Утре тръгваме — ти, аз, Кадербай, Назир, Ахмед и още един човек, Махмуд. Той е мой приятел. Мисля, че не го познаваш. Ще се запознаете малко по-късно.
— Ние сме Малките Обединени Нации, non! — попита риторично Ахмед. — Абдел Кадер Хан от Афганистан, Халед от Палестина, Махмуд от Иран, ти от Нова Зеландия… Извинявай, сега вече си нашия американец… и аз от Алжир.
— Има и още — додаде Халед. — Имаме един от Мароко, един от Залива, един от Тунис, двама от Пакистан и един от Ирак. Всички останали са афганци, но от различни части на Афганистан и от различни етнически групи.
— Джихад — каза Ахмед с тъжна, почти страшна усмивка. — Свещена война — това е наш свещен дълг, да противостоим на руските нашественици и да освободим ислямската земя.
— Лин, не му позволявай да започне — трепна Халед. — Ахмед е комунист. След малко вече ще ти пробутва Мао и Ленин.
— Не се ли чувстваш малко… компрометиран? — попитах, изкушавайки съдбата. — Като тръгваш срещу социалистическа армия?
— Какви социалисти? — сопна се той и присви сърдито очи. — Какви комунисти? Моля те, не ме разбирай погрешно, руснаците направиха и добри неща в Афганистан…
— За това е прав — намеси се Халед. — Построиха много мостове, всички основни магистрали, много училища и колежи.
— Язовири за прясна вода и електроцентрали… все хубави неща и аз ги подкрепях, когато ги строяха, за да помогнат. Но когато нахлуха в Афганистан, за да променят насилствено страната, те отхвърлиха всички принципи, в които уж вярват. Те не са истински марксисти; не са истински ленинисти. Руснаците са империалисти и аз се боря с тях в името на Маркс, Ленин, Мао…
— И Аллах — ухили се Халед.
— Да, и Аллах — съгласи се Ахмед, ухили ни се с белите си зъби и плясна облегалката.
— Защо го направиха? — попитах го.
— Това по-добре да го обясни Халед — отвърна той, отстъпвайки думата на палестинския ветеран от няколко войни.
— Афганистан е награда — заобяснява Халед. — Там няма големи запаси от петрол, злато или нещо друго, желано от хората, но въпреки това е голяма награда. Руснаците го искат, защото е точно до границата им. Опитаха се да го контролират дипломатически, с пакети помощи, програми за подпомагане и тям подобни. После качиха на власт техни хора в правителство, което всъщност беше марионетно. На американците никак не им хареса — заради Студената война и всичките тия глупости за политика на ръба на войната — затова го дестабилизираха чрез подкрепата си за единствените, наистина вбесени от руските марионетки, онези религиозни типове муллите. Начинът, по който руснаците променяха страната — позволяваха на жените да работят, да учат в университета и да се появяват пред хора, непокрити от бурка — направо ги пощуряваше. Когато американците предложиха оръжия, бомби и пари на муллите, за да нападнат руснаците, те веднага приеха. След време руснаците решиха да престанат с преструвките и нахлуха в страната. И сега имаме война.