Съдбовният кораб [bg]

Дрехите му бяха разядени до нищо и никакви дрипи. После, както топлата вода разтапя леда, слюнката бе разяла плътта му. Ръцете му бяха понесли най-големите щети, но пръски бяха помрачили и лицето му. Киселината бе достигнала и моряшката му опашка, оставила неравни фъндъци черна коса да висят от главата му. Тя бе подстригала остатъка от косата, за да не попада в раните му. Остриганият му скалп го караше да изглежда още по-млад.

На някои места пораженията не изглеждаха по-лоши от изгаряния от слънцето; на други, кървяща тъкан блестеше влажно до загоряла и здрава кожа. Чертите му бяха изкривени от подуване, придавайки на очите му вид на цепки под издадените му вежди. Пръстите му бяха като наденици. Дъхът му излизаше влажно. Сълзящата му плът залепваше по ленените чаршафи. Подозираше, че изпитва остра болка, но той даваше малко признаци за това. Беше толкова неотзивчив, че тя се страхуваше, че умира.

Стисна здраво очи. Ако той умреше, това щеше да събуди цялата болка, която се бе научила да загърбва. Беше толкова чудовищно нечестно да го изгуби толкова скоро, след като бе започнала да му вярва. Беше я научил да чете. Тя го беше научила да се бие. Завистливо се бе състезавала с него за вниманието на Кенит. Някак през това време бе започнала да го смята за приятел. Как бе допуснала да е толкова невнимателна? Защо си беше позволила подобна слабост?

Беше го опознала по-добре от всеки друг на борда. За Кенит Уинтроу бе проява на късмета и предзнаменование за успеха му, макар че ценеше момчето и може би дори го обичаше по своя не особено охотен начин. Екипажът го приемаше — отначало без желание, но с почти родителска гордост, откакто кроткото момче бе отстояло позицията си при Заграба с меч в ръка и бе огласило подкрепата си за Кенит като крал. Спътниците му бяха очаквали с нетърпение разходката му до Плажа на съкровищата, сигурни, че каквото и да откриеше, щеше да е поличба за предстоящото величие на Кенит. Дори Соркор бе започнал да зачита Уинтроу с търпимост и привързаност. Никой обаче не го познаваше колкото нея. Щяха да тъжат, ако умреше, но Ета щеше да е съкрушена.

Избута собствените си чувства настрана. Те не бяха важни. Жизненоважният въпрос беше как смъртта на Уинтроу ще се отрази на Кенит? Не можеше да отгатне. Преди пет дни щеше да се закълне, че познава пирата толкова добре, колкото всеки друг. Не че претендираше да знае всяка негова тайна. Той беше самотен човек и мотивите му често я озадачаваха. Въпреки това се отнасяше любезно към нея, че дори и повече от любезно. Знаеше, че го обича. Това ѝ стигаше; не се нуждаеше от любов в замяна. Той беше Кенит и това беше всичко, което искаше от него.