Войната срещу рулите [bg]

Но трябваше да ги убие бързо. Хората можеха да изскочат за секунди от корабите и да го атакуват с неотразимите си оръжия.

Тази мисъл го изпрати с трясък надолу по склона по-бързо дори от лавината, която събори.

Първото куче го видя и скочи. Той долови изненадата му, чу острия предупреждаващ лай и почувства внезапната пустота в мозъка му, когато му видя сметката с един съкрушителен удар. Извъртя се и посрещна с челюсти второто, което тъкмо се хвърляше към врата му. Зъбите, които биха могли да пробият метал, щракнаха в кръвожадно здрава захапка. В устата му рукна кръв, смърдяща и неприятна на вкус. Той я изплю със слабо ръмжене и се обърна срещу осемте останали. Посрещна първото с вдигната, бронирана с остри нокти предна лапа.

Яките челюсти се опитаха да захапят тъмносиния му крайник, да го разкъсат на парчета. Но изуолът избегна атакуващите го зъби със светкавична бързина и прасна кучето по врата. Яките като стомана нокти се забиха дълбоко между плешките му и то полетя настрани. Синджирът се скъса, кучето тупна в снега и остана неподвижно. Вратът му бе счупен. Изуолът се изправи на задните си крака, за да се хвърли върху останалите… и спря. Кучетата се отдръпнаха от него с подвити опашки. Бяха победени, сплашени.

Той изчака, за да се увери. Крещяха хора, мяркаха се светлини. Но изуолът продължи да изследва мислите и чувствата на кучетата. Нямаше никакво съмнение — те бяха ужасени. Специално тази група кучета бе престанала да бъде опасна за него. Почувства се сигурен, че вече никой няма да може да ги накара да го преследват.

Обърна се, за да се отдалечи. Един прожектор блесна право в очите му и така го стресна, че той се хвърли в панически бяг. Когато беше вече в безопасност отвъд склона, някой започна да стреля с огнено оръжие по сенките зад него. Експлозиите осветиха небето.

Тази нощ спа спокойно и на зазоряване продължи пътя си. В средата на следобеда чу отново кучешки лай и се стресна, защото се бе самозаблуждавал въпреки здравия си разум, че напрягайки до краен предел всичките си сили, ще може някак си да изчезне в тази пустош.

Продължи да тича. Беше отчаян, и то не само от умора. Просто нямаше желание да живее. Не можеше да си представи, че ще е в състояние да нападне тази нова група кучета. Обаче щеше да се опита, когато се мръкнеше. Мина повторно по стъпките си, ловко и предпазливо, както преди. Разбираше добре опасността. Телепатичното му съзнание откри подготвената за него клопка от безопасно разстояние.