Войната срещу рулите [bg]

Вълна на ужас и отвращение се излъчваше от съзнанието на третия човек.

— Това е… това е Бренсън, сър… поне каквото е останало от него. Там, до стълбата.

Емоциите на този човек незабавно бяха споделени в различна степен и от другите. Последва общо умствено вцепенение и вълна от ожесточена ярост, която накара младия изуол да се свие в скривалището си.

— Я! Звярът не е умрял от катастрофата. Кожата му е обгоряла. И вижте решетките на клетката. — Последва догадка за случилото се, после: — Разбира се, ако младият се е скрил под майка си, е бил размазан — завърши Макленън. — От друга страна… Паркър!

— Да, сър! — Любопитно, тази мисъл-отговор не дойде пряко, а бе доловена от изуола едва след като се бе записала в съзнанието на командира. Следователно източникът бе на известно разстояние и връзката бе механична. Изуолът усещаше, че такива неща са възможни.

— Докарай спасителната ракета точно над главната пукнатина на корпуса. Спусни примка върху средния крак на този звяр и го преобърни. Карлинг, видя ли някакви следи около кораба?

— Не, сър.

Те я преобръщаха! Той замръзна, почти ослепен от усилващата се светлина на прожекторите, но в следващия момент светлината отслабна и едновременно с това тежкото тяло на майка му му изкара въздуха. Очевидно се беше изплъзнало. Изуолът лежеше и с мъка си поемаше дъх. До съзнанието му достигаха нетърпеливите указания на Макленън.

— Паркър! Придвижи спасителната ракета още напред и намести примката по-добре… Да, така ще стане. Опитай отново.

Още веднъж служещото му за убежище тяло на майка му започна да се повдига… и продължи да се повдига. Младият изуол се сви, поемайки с мъка въздух в измъчените си дробове. Всеки момент хората щяха да отличат неговото тяло от по-голямото. После щеше да дойде ужасната болка… от същия огън, който бе убил майка му, но много пъти по-силен.

Той се вцепени при мисълта за смъртта й и си спомни какво му беше казала за побеждаването на страха. Тя също знаеше за сигурната си смърт, но бе разкъсала стоманените пречки, за да достигне своя убиец и бе го погубила със сетни сили. Тези хора бяха много — безнадеждно много, — но по пътя му нямаше стоманени пречки. Ако се придвижеше достатъчно бързо…

Страхът му изчезна. Още миг и щяха да го видят. Той пое дълбоко дъх и опря задните крака си възможно по-здраво.

Сега! Изуолът се хвърли като освободена пружина към най-близката група хора и вълната на изненада и тревога от съзнанията на много човешки създания се стовари върху него с почти физическа сила. Бе незабавно последвана от единодушно смъртоносно намерение: „Да го убием! Да го убием!“ Оръжията им забълваха огън.

Заслепен от блясъка, той не видя една пролука между две изкривени подови плочи и един от краката му се плъзна в нея, и се заклещи. С фантастична бързина той отхвърли цялото си тяло на една страна, за да освободи крака си, без да го счупи. В резултат обаче се преметна и се плъзна безпомощно в една триметрова дупка на пропукания под.