Златният бряг [bg]

— Още по-добре. Той има същото отношение към теб.

— Чудесно.

Продължихме да се разхождаме из гористата падина и ръката на Сюзън продължаваше да е върху раменете ми. Обикновено нямам навика да се самосъжалявам и самоанализирам, но понякога се налага да спреш и да се замислиш за някои неща. Не само заради себе си, но също и за да не нараняваш останалите.

— Между другото — казах, — Епископа се отбил тук миналата неделя. Джордж му казал, че не приемам посетители.

— Джордж е казал това на епископ Ебърли?

— Не, на епископ Франк.

— А… — тя се разсмя. — Този ли епископ. — Замисли се за момент. — Той пак ще дойде.

— Мислиш ли? — После добавих: — Какво ли е искал?

— Ще разбереш — отвърна тя.

— Не говори така зловещо, Сюзън. Смятам, че просто иска да поддържа с нас приятелски съседски отношения.

— За твое сведение, обадих се на семействата Елтън и Дюпо — и те нито са го виждали, нито са го чували.

Семейство Елтън са собственици на Уиндъм — имението, което е от северната страна на Алхамбра, а Дюпо притежават не точно имение, но една голяма колониална къща с десет акра земя точно срещу портите на Алхамбра.

— Тогава, изглежда, мистър Белароса е избрал нас за проява на съседските си чувства.

— Ти си го срещнал. Може би си го насърчил по някакъв начин.

— Едва ли.

И все пак се питах откъде знаеше кой съм и как изглеждам. Това ме тревожеше.

От дърветата излязохме на едно място, където имаше тясна пътечка, постлана с обрасли с мъх камъни. Насочих Сюзън към пътечката и за момент почувствах отказа й, но след това се поддаде. Тръгнахме нагоре по каменната пътека, която бе покрита със стари трейажи17 за рози и свършваше пред обгорелите руйни на курабиената къщичка за игра. Останалите греди и мертеци служеха за подпора на увивен бръшлян, който бе пропълзял нагоре над каменния комин на камината. Самата камина не беше разрушена и някакъв огромен черен чайник все още висеше на дръжка от ковано желязо. Съвсем в духа на приказките около тази симпатична малка къщичка имаше, а и е имало, както си спомних преди пожара, нещо зловещо.

— Защо искаше да дойдем тук? — попита Сюзън.

— Реших, че след като анализира моето съзнание, аз бих искал да знам защо ти никога не идваш тук?

— Откъде знаеш, че не идвам?

— Никога не съм те виждал да се разхождаш тук, а и не съм виждал отпечатъци от конски копита около мястото.

— Тъжно ми е да го гледам такова.

— Ние никога не сме идвали тук преди пожара, никога не сме разигравали театрите си тук.

Тя не отговори.

— Мисля, че разбирам нежеланието ти да се любиш в къщичка за игра, свързана с детските ти спомени.

Сюзън нищо не каза. Изкачих се до това, което някога е било входна врата, но Сюзън не ме последва. Можах да различа някаква саксия, която бе паднала от перваза на прозореца, парченца цветно стъкло и разтопено олово и обгорелия скелет на някакво легло, което бе изпаднало от втория етаж заедно с пружината. Попитах: