Катерина де Медичи [bg]

Почувствах се изоставена, предадена. Спрях да чета книгите си, не полагах усилия по време на уроците. В трапезарията седях до Николета и се взирах в овесената си каша; от храната ми се гадеше, струваше ми се немислимо да преглътна дори един залък. Не ядох три дни. На четвъртия останах в леглото, вслушана в крясъците на войниците и грохота на артилерията.

На петия ден игуменката дойде в стаята ми. От нея се носеше лека миризма от пушека, пропил цяла Флоренция.

– Скъпо дете, не бива да гладуваш. Какво ти се яде? Ще се погрижа да ти го сервират.

– Благодаря, но не ми се яде. И бездруго ще умра – отроних.

– Първо ще остарееш – възрази остро Джустина. – Никога не говори така. Научих от сестра Николета какво ти е казала сестра Пипа. Ужасни, непростими думи. Смъмрих я.

– Каза истината.

– Повтаряла е глупави слухове.

Извърнах изтощено лице.

– Ах, Катерина... – Седна до мен и леглото потрепери леко. Улови ръката ми и я обви с хладните си длани. – Преживя твърде много. Времената са тежки. Как да те успокоя?

Искам леля Клариса, понечих да изрека, но думите бяха напразни и сърцераздирателни.

Погледнах игуменката.

– Искам месер Козимо. Козимо Руджиери – настоях.

Майка Джустина каза, че веднъж вече е позволила на астролога да ме посети, а и ми е разрешила да изучавам астрология, макар да е неподходяща дисциплина за жена, камо ли за момиче. Предавала ми писмата на месер Козимо само защото той е приятел на семейството. Носели се слухове обаче, че другарува с тъмни персони, и за някои деяния...

Обърнах се отново към стената.

Джустина въздъхна притеснено.

– По-рано, преди леля ти да почине, трябваше да упорстваме повече... Бунтовниците обаче следяха всеки наш ход, четяха всяко писмо, изпратено до теб. Нямаше да успеем да те изведем от града. А сега...