Окото на света

— Ти ще дойдеш ли с Ранд и мен за патрулите? — попита Мат Перин, когато Трам ги остави сами. — Бас държа, че такова нещо в Две реки никога не се е случвало. Ей, ако отидем чак до Таренов сал, може да видим и войници, и какво ли още не. Даже калайдж ии.

— Надявам се да дойда — отвърна Перин предпазливо. — Стига майстор Люхан да няма нужда от мен, разбира се.

— Войната е чак в Геалдан — сряза ги Ранд. После сниши глас и продължи: — Войната е в Геалдан, а Айез Седай са Светлината знае къде, но нито войната, нито те са тук. Но човекът с черното наметало е тук, или вече го забравихте? — Другите двама се спогледаха смутено.

— Извинявай, Ранд — промърмори Мат. — Но възможността да направя в живота си нещо по-различно от това да доя кравите на баща ми, не ме спохожда толкова често.

— Черният ездач — припомни им Ранд. — Ами ако някой пострада от него?

— Може да е някой бежанец от войната — подхвърли Перин, без сам да си вярва.

— Който и да е — отвърна Мат, — патрулът ще го намери.

— Може би — каза Ранд. — Но той, изглежда, изчезва, когато си поиска. Може би ще е по-добре да им кажем за него.

— Да кажем на господин ал-Вийр, когато поискаме да ни включат в патрулите — предложи Мат. — Той ще каже на Съвета и те ще предупредят тукашната стража.

— Съветът! — възкликна недоверчиво Перин. — Трябва да сме доволни, ако кметът не ни се изсмее на глас. Майстор Люхан и бащата на Ранд вече смятат, че ни се привиждат сенки.

Ранд въздъхна.

— Ако изобщо ще го правим, по-добре е да го направим още сега. Днес няма да ни се смее повече, отколкото утре.

— Може би — отвърна Перин и погледна косо Мат — трябва да намерим и още някой, който го е видял. Тази вечер би трябвало да се срещнем с почти всички из село. — Мат се намръщи, но не каза нищо. Всички разбираха какво има предвид Перин. Трябваше да намерят някой по-надежден свидетел от Мат. — Няма да ни се смее повече утре — добави Перин, забелязал колебанието на Ранд. — И аз бих предпочел да има още някой с нас, когато утре отидем при него. Половината село ще е най-добре.

Ранд кимна замислено. Вече чуваше в ума си гръмкия смях на майстор ал-Вийр. А ако те тримата бяха видели страшния непознат, трябваше да има й други, които да са го видели.

— Е, добре, тогава утре. Стига вие двамата да намерите някой до утре, отиваме при кмета. А пък после… — И двамата го изгледаха безмълвно, без никой да попита какво ще стане, ако не намерят някой, който също да е виждал мъжа в черното наметало. Въпросът обаче се четеше в очите им и той нямаше отговор за него. Младежът въздъхна. — Аз трябва да тръгвам. Баща ми чака.

Приятелите му пожелаха „на добър час“ и той закрачи към двора на конюшнята, където стоеше колата с високите колелета.

Конюшнята представляваше дълга тясна постройка с покрит със слама покрив. Отделенията за животните, чиито подове бяха застлани със слама, изпълваха двете страни на мрачния коридор, осветен единствено от широко разтворените двойни порти в двата й края. Впрягът на амбуланта предъвкваше овеса си в осем от отделенията, а масивните дърански жребци, които майстор ал-Вийр отдаваше под наем, когато тегленето на изсечени дървета се оказваше свръх силите на фермерските кончета, заемаха още шест. Останалите три коня… Ранд си помисли, че може да свърже всеки кон с неговия ездач без никакви усилия. Високият, с издута гръд черен жребец трябваше да е на Лан. Гъвкавата бяла кобилка с висока шия, със ситни стъпки, грациозни като на танцуващо момиче, не можеше да е на никой друг, освен на Моарейн. А третият — дългокрак петнист скопец с прашливо кафяв цвят, съвършено подхождаше на Том Мерилин.