Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Майната им на ченгетата. Майната им на Вани Фучи и приятелчетата му. Просто изчезвай оттук. Изчезвай.
Откъм коридора долетяха нови гласове. Бремън настръхна. Вратата на дамската тоалетна отсреща се затръшна, но при него не влезе никой. Засега.
Остана на място, бършейки водата от лицето си с ръка. Даде си сметка, че номерът не е в това да се измъкне само от този лабиринт, а и от самия парк. Вани Фучи и приятелчетата му вероятно вече са се срещнали — Сал, Бърт и Ърни, спомни си той, — и сигурно държат под око всички изходи.
Намери хартиена кърпа и подсуши лицето си. Внезапно замръзна и пусна кърпата. В огледалото се бяха появили две физиономии и едната от тях му се хилеше.
Платформата го настигна в един от главните коридори. Едрият мъжага зад волана попита:
— Да те закарам ли?
Той кимна и се качи. Количката забръмча, движейки се по синята линия върху бетонния под. Разминаха се с няколко други, които следваха жълта линия. Втората от тях возеше трима души от охраната.
Шофьорът премести незапалената цигара в другото ъгълче на устата си и рече:
— Тук долу няма нужда да си носиш главата, не знаеш ли?
Бремън кимна и сви рамене.
— Твоя работа — каза човекът. — Накъде си?
Посочи нагоре.
— На кой изход?
— Замъка — отвърна Джереми, надявайки се, че гласът му е достатъчно приглушен.
Шофьорът се намръщи.
— Замъка? Искаш да кажеш Сектор Б–4? Или А?
— Б–4 — измърмори той и подтисна желанието да се почеше по главата през дебелия плат.
— Е, и без това минавам оттам — съгласи се шофьорът и зави надясно. Минута по-късно спря пред издигащо се стълбище. Надписът гласеше: „СЕКТОР Б–4“.
Бремън скочи долу и приятелски махна с ръка на шофьора.
Оня кимна, премести цигарата си и викна:
— Внимавай малките изродчета да не те набодат с карфици, както стана с Джонсън.
После подкара количката и изчезна в далечината. Бремън тръгна нагоре по стълбата толкова бързо, колкото му позволяваха ограничената видимост и прекалено големите за краката му обуща.
Още щом се показа горе и пое по Главната улица, децата го наобиколиха.
Отначало вървеше, без да им обръща внимание, но виковете им и страхът да не го забележат възрастните го накараха да седне за малко на някаква пейка и да остави хлапетата да се съберат около него.
— Глупака! Глупака! — викаха те едно през друго и се блъскаха кое да застане по-близо.
Започна да се криви и да разсмива дечурлигата, после млъкна и хвана издължения си кучешки нос с ръка в дебела трипръста ръкавица, изобразявайки смущение. Децата изпаднаха във възторг. Те се приближиха още по-плътно, опитвайки се да седнат в скута му и да го пипнат.
Той ги прегърна и продължи с номерата на Глупака. Родителите снимаха с фотоапарати и видеокамери. Изпрати няколко въздушни целувки, прегърна още няколко деца, стъпи на картонените си крака и се запромъква към изходите, без да престава да маха с ръце и да изпраща целувки.
Децата и родителите им отминаха, смеейки се и махайки за довиждане. Бремън се обърна, за да се изправи пред група доста по-различни деца.
Бяха десетина. Най-малкото бе на около шест, най-голямото — на около петнайсет години. Почти всичките бяха остригани ниско, макар повечето да носеха шапки и цветни кърпи, а едно от момиченцата — Мелъди — скъпа перука. Лицата им бяха бледи като неговото в тоалетната. Очите им бяха големи. Някои се усмихваха. Други се опитваха да се усмихнат.
— Здравей, Глупчо — каза Тери, дейетгодишното момче в последния стадий на рак на костите. Седеше в инвалидна количка.
— Здрасти, Глупчо! — извика Сестина, шестгодишното чернокожо момиченце от Бетесда. Бе красиво дете, с големи очи и високи скули, които подчертаваха крехкостта му. Имаше си собствена коса, сплетена на тънки плитчици, със сини, зелени и розови панделки. Беше болна от спин.
— Кажи нещо, Глупчо! — прошепна тринайсетгодишния Лоурънс, който страдаше от мозъчен тумор. Четири операции досега. С две повече от операциите на Гейл. Лоурънс, който лежи в полутъмното следоперативно отделение и чува д-р Грейнимиър да казва на мама в коридора, че прогнозата е лоша, най-много три месеца. Това беше преди седем седмици.
Седемгодишната Мелъди не каза нищо; просто пристъпи и се гушна в него така плътно, че перуката й се изкриви на една страна. Бремън — Глупака — я прегърна.
Тогава всичките деца се устремиха към него в едно общо, задружно движение, сякаш репетирано дълго преди това. Бе невъзможно — дори за Глупака — да ги прегърне всичките заедно, да намери място за всичките в прегръдките си, но той успя. Притисна ги до себе си и изпрати послания за оздравяване, надежда и любов до всяко от тях, изстрелвайки ги с насочени телепатични вълни, каквито изпращаше на Гейл, когато болката и лекарствата бяха направили мисловния обмен изключително труден. Знаеше, че децата няма да го чуят, няма да доловят посланията, но въпреки това продължи да ги изпраща, докато ги прегръщаше и шепнеше нежно във всяко ухо — не смешките на Глупака, макар и с неговия глас, доколкото му се удаваше да го имитира, — а тайни, лични неща.