Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— Добре, предавам се. Ти победи — каза на котката една сутрин, когато дневната светлина започна да разпръсква мрака.
— Разбира се, че победих — отвърна котката, отвори яркозелените си очи, прозина се и лениво се протегна. — Няма ли да дойдеш при мен, за да си поговорим? — попита.
— Мога да разговарям с теб и оттук — отвърна Алтал. Не му се искаше да се доближава твърде много до котката. Бе разбрал, че тя притежава умения отвъд неговото разбиране и не му се искаше да му направи нещо.
Ушите й леко трепнаха.
— В такъв случай извести ме, когато бъдеш готов да приемеш предложението ми — рече котката и отново затвори очи.
Той промърмори няколко ругатни и накрая реши да се откаже от упорството си. Стана от пейката, отиде до покритото с кожи легло, седна, посегна колебливо към котката и докосна с пръсти косматия й гръб, сякаш за да се убеди, че тя наистина съществува.
— Бързо реагираш — каза котката, отвори очи и започна да мърка.
— Нямаше особен смисъл да продължавам да упорствувам. Очевидно тук ти контролираш положението. Та каза, че искаш да разговаряме.
Тя докосна ръката му с муцунка.
— Радвам се, че ме разбра. Не те извиках при себе си току-така, Алтал. Засега съм котка, а котките се нуждаят от допир. Държа да си близо до мен, когато разговаряме.
— Какво излиза? Че не винаги си била котка?
— Ти колко говорещи котки си срещал в живота си?
— Боя се, че не мога да си спомня коя беше последната.
Тя се засмя и той усети удовлетворение. Това, че бе способен да я разсмее, означаваше, че тя не контролира положението напълно.
— Всъщност, Алтал, с мен никак не е трудно да се общува — каза котката. — Просто трябва от време на време да ме галиш и да ме чешеш зад ушите, и ще се разбираме чудесно. А сега ми кажи: има ли нещо, от което да се нуждаеш в момента?
— Няма да е зле да изляза за малко, за да убия някакъв дивеч. Трябва да се нахраним — каза той с престорена небрежност.
— Гладен ли си?
— Точно сега не съм, но съм сигурен, че скоро ще огладнея.
— Аз ще имам грижата да ти осигурявам храна, когато си гладен — отвърна котката и го стрелна с поглед. — Всъщност ти наистина ли повярва, че можеш да се измъкнеш така лесно?
В отговор той се ухили.
— Заслужаваше си да направя опит. — После взе котката и я вдигна в скута си.
— Вече никъде няма да ходиш без мен, Алтал. Свикни с мисълта, че ще бъда заедно с теб до края на живота ти, а той наистина ще бъде много дълъг. Ти бе избран, за да извършиш някои неща, а аз бях избрана, за да ти обясня как точно да ги извършиш. Животът ще ти се стори много по-лесен, когато свикнеш с тази мисъл.
— И как така избраха именно нас? Кой ни избра?
Котката докосна бузата му с меката си лапичка.
— И за това ще си поговорим. По-нататък. Е, защо да не започнем занятията си?
Тя слезе от леглото, отиде до масата и без никакво усилие скочи върху полираната й повърхност.
— Време е да се заемем с работа, приятелю. Седни тук, за да почна да те уча на четмо.
Урокът представляваше превод на стилизирани рисунки, подобни на рисунките в книгата на Генд. Рисунките изобразяваха думи. Усвояването на конкретни понятия като „дърво“, „камък“ или „прасе“ бе лесно. По-трудно бе осмислянето на понятия като „истина“, „красота“ и „порядъчност“.
Алтал по начало лесно се нагаждаше към промяната в обстановката — това е задължително качество за един крадец, — но тук това нагаждане донякъде го затрудни. Когато огладнееше, храната просто се появяваше на масата. Първите няколко пъти това го изненада, но после той въобще престана да му обръща внимание. И чудесата стават банални, когато започнат да се случват често.
На края на света започна зимата, слънцето се скри и повече не се появи и настъпи вечна нощ. Котката търпеливо му обясни това явление, но той го разбра само в основни линии. С разума си успя да схване, че земята кръжи около слънцето, а не то около нея, но му бе трудно да свикне с тази мисъл. Когато започна безкрайната нощ, той престана да брои дните. Реши, че те просто са престанали да съществуват. Престана и да поглежда през прозорците. Почти непрестанно валеше сняг, а снегът го потискаше.
Постигна напредък в четенето. След като попаднеше няколко пъти на една и съща дума, накрая започваше да я разпознава. Думите привлякоха цялото му внимание.
— Нали не винаги си била котка? — попита той веднъж, когато и двамата лежаха върху бизоновите кожи, след като се бяха нахранили.
— Струва ми се, че веднъж ти отговорих на този въпрос.
— А какво си била преди това?
Котката го изгледа продължително със сияещите си зелени очи.