Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— Все още не си подготвен за такава информация, Алтал. Засега се справяш добре с учението. Никак не ми се иска да започнеш отново да се блъскаш в стените както в деня, когато пристигна.
— Преди да се превърнеш в котка имаше ли име?
— Да, имах. Едва ли обаче би могъл да го произнесеш. Защо питаш?
— Не ми се иска да продължавам да те наричам „котка“. Все едно че те наричам „магаре“ или „кокошка“. Имаш ли нещо против да ти измисля име?
— Не, стига да е хубаво. Чух някои от думите, които изричаш, когато мислиш, че съм заспала. Те не ми харесват.
— Заради изумрудените ти очи бих могъл да те нарека Есмералда.
— Да. Това е приемливо име. Пък и навремето имах много красив изумруд. Това бе преди да дойда тук. Обичах да го държа на слънчевата светлина и да наблюдавам сиянието му.
— Значи преди да се превърнеш в котка си имала ръце — хитроумно заключи той.
— Да, имах. А сега ще започнеш ли да гадаеш колко са били на брой и по кои части на тялото ми са били прикрепени? Престани да хитруваш на дребно, Алтал. Някой ден ще узнаеш коя съм в действителност, и това може да те изненада. Не е необходимо обаче да го узнаваш още сега.
— Може и да е така — отвърна той лукаво. — От време на време обаче неволно ми казваш нещо за себе си, и аз не го забравям. Скоро ще науча доста неща за теб. За това каква си била преди.
— Ще ги научиш едва когато аз пожелая, Алтал. Сега за теб е най-добре да се съсредоточиш върху учението. Ако се появя в този Дом в истинския си облик, това няма да ти бъде по силите.
— Толкова ли си страшна?
Котката се отри в него и замърка.
— Ще видиш и това, приятелю. Когато му дойде времето.
Независимо от надменното си държане, за което Алтал заподозря, че е част от нейната истинска същност, Есмералда бе мило същество, стремящо се непрестанно към близък физически допир с него. Когато той спеше върху меките кожи, тя винаги се свиваше до него и мъркаше доволно. В самото начало той се противеше на тази близост — завиваше се с вълненото си наметало и го затягаше плътно около врата си. Есмералда мълчаливо го гледаше, застанала до леглото. После, когато той се унасяше в сън, тихо се качваше на леглото и се наместваше до главата му. Ловко докосваше шията му с влажното си хладно носле, при което Алтал автоматически се отдръпваше. Точно в този миг тя се шмугваше под наметалото, наместваше се удобно до гърба му и започваше да мърка. Мъркането й му действуваше успокояващо, така че присъствието й не го дразнеше. Тя очевидно се развличаше от тази игра, така че Алтал продължи да затяга наметалото около врата си, за да й дава възможност да го изненадва всяка вечер. На него това не му струваше нищо, а пък нея я развличаше.
Тя обаче имаше една привичка, която определено не му харесваше. От време на време сякаш проявяваше неудържимо желание да измие лицето му — обикновено когато той бе потънал в дълбок сън. Внезапно отваряше очи и осъзнаваше, че котката е обгърнала с лапички шията му, за да не му позволява да избяга, и облизва цялото му лице, от брадичката до челото, с грапавото си влажно езиче. Първите няколко пъти се опита да се отърси от нея, но още при първите му помръдвания тя помръдваше леко лапички и от тях се подаваха ноктите й. Той веднага схвана смисъла на този намек. Всъщност тези импровизирани измивания не му пречеха чак толкова и той се научи да ги изтърпява. Когато две същества създават общо домакинство, винаги се налагат някакви взаимни компромиси. Ако се изключеха няколко нейни лоши привички, Есмералда всъщност бе напълно поносима.
Макар вечната нощ, покриваща далечните северни земи, да бе заличила всякаква представа за понятието „ден“, Алтал бе убеден, че дневното им разписание по всяка вероятност повече или по-малко съвпада с часовете на изгревите и залезите в южните земи. Нямаше причини да мисли така, нито му бе възможно да провери истинността на предположенията си, но те му се струваха логични.
Неговите „дни“ преминаваха на масата. Пред него бе разтворена Книгата, а до нея бе клекнала Есмералда и го наблюдаваше. Разговорите им се свеждаха най-често до въпроси и отговори. Той попадаше на непознат символ и питаше: „Това какво значи?“, тя му отговаряше и той продължаваше да чете, докато не попаднеше на друг непознат символ. Пергаментовите листове в бялата кожена кутия не бяха подшити един към друг и Есмералда много се тревожеше, когато той объркваше подреждането им. „Стават съвсем безсмислени, когато ги разбъркаш“, неизменно му казваше сърдито в такива случаи.
— Много от тях и без това изглеждат безсмислени.
— Постави ги в реда, в който си бяха.
— Добре, добре, няма защо да махаш с опашка.