Кутията на Пандора

Турецки го слушаше с половин ухо. Знаеше вече всичко това от протоколите на Бабаянц. Роден, учил, работил, оженил се… И ето първото изречение, което не беше фиксирано в предишните протоколи:

— … Срещнах едно момиче, в което се влюбих като луд. Татяна научи за Нели и после… Подозираха ме… подозират ме, че съм я убил, но никой не знае колко е трудно за мен. Да, виновен съм за смъртта й. Но как да измеря вината си? Ако вървите по стъпките на Бабаянц, доникъде няма да стигнете, Александър Борисович. Трябва да се поставите на нейно място — близо четиридесетгодишна, никога не е била красавица. Появява се Нинел, млада, красива…

Турецки забеляза жълти пламъчета да просветват в очите на ексминистъра. Но той не споделяше възторга му от мускулестата Галушко.

— … спортна звезда от световна величина… She is so beautiful — изтърси неочаквано на английски.

Турецки го виждаше как истински се вълнува. Бардин си наля вода от гарафата, изпи я на един дъх. — Колко е топла водата — каза с паднал глас. — Нищо де, нищо…

Взе си цигара. Ноздрите на правия му нос трепкаха от всяко дръпване.

— Не си губете напразно скъпоценното време, Александър Борисович. Нито аз, нито Нели сме искали смъртта на Татяна. Наистина, не бях споменавал на Бабаянц за отношенията си с Нели. Никой не ме е питал. Но защо, ми кажете, трябваше да набърквам едно младо момиче в цялата тази история? Видях, че следователят има намерение да ме тикне зад решетките. Трябваше ли да повлека и Нели със себе си?

— Доколкото можахме да научим, първата ви жена не е била от тези, дето ще се хвърлят под влака заради изневярата на другаря в живота; не — простете откровеността ми, — те си намират заместник.

Турецки произнесе предварително изрепетираното изречение съвсем небрежно, като подреждаше междувременно нещо по бюрото си. Той усети как Бардин сякаш хлътна в креслото.

— Но тя си беше намерила заместник май доста преди вашето запознанство с Нинел Галушко. Дано всевишният ми прости кощунствените слова за покойната.

Бардин тъкмо вдигаше чашата — и така си застина. Не, не беше уплашен. Стана му криво. Много криво. Дори не отвори уста да протестира, да възразява — просто се втренчи с невиждащи очи във водата вътре в чашата, без нищо да каже. Турецки не знаеше как да прекъсне това странно занимание. Но трябваше да продължи разпита.

— Извинете, Владлен Михайлович, искам да ви питам за роднините на Татяна. Живи ли са родителите й, има ли чичовци, лели?

— Родителите й отдавна са покойници, а единственият й близък роднина, чичо й, почина наскоро след смъртта на Таня. Други няма.

— Ходили ли сте във вилата на чичо й?

Бардин вдигна очи от чашата.

— Вила ли? А, да-да, той имаше вила. Знаете ли, бях прекъснал, тъй да се рече, дипломатическите отношения с него още преди да беше придобил вилата. Той ме обиди, скарахме се… Но какво общо има вилата с нашия… с моя… с целия този случай?