Възгледите на един клоун

Сега тя вече има две деца от Фредебойл, едва на двадесет и две години е и докато телефонът продължаваше да звъни в техния апартамент, аз си представях как тя търчи насам-натам с шишета с биберони, кутии с бебешка пудра, пелени и кремове, напълно безпомощна и объркана, представях си купищата мръсно бебешко бельо и неизмитите мазни съдове в кухнята. Веднъж, когато разговорът стана много напрегнат, аз й помогнах да препече филийки, да направи сандвичи и да свари кафе, работи, за които само мога да кажа, че са ми по-малко противни от някои форми на забавление.

Един много плах глас каза:

— Да, моля? — и по този глас разбрах, че в кухнята, банята и спалнята изглеждаше по-безнадеждно от всякога. Този път не усетих почти никаква миризма: само, че сигурно държеше цигара в ръката си.

— Шнир — казах аз, като очаквах радостно възклицание, каквото издаваше винаги, когато се обаждах. Ах, вие сте в Бон, колко мило или нещо подобно, но тя мълчеше смутено, после каза тихичко:

— Ах, колко мило.

Не знаех какво да кажа. По-рано тя винаги казваше: „Кога ще дойдете пак и ще ни изпълните нещо?“ Сега нито дума. Стана ми неудобно, не заради мен, по-скоро заради нея, за мен бе само потискащо, за нея обаче бе мъчително.

— Писмата — казах накрая с усилие, — писмата, които изпращах за Мари на вашия адрес?

— Тук са — отвърна тя, — върнати обратно неразпечатани.

— А на какъв адрес ги препращахте вие?

— Не знам — отвърна тя, — това правеше мъжът ми.

— Но вие сигурно сте видели на върнатите писма на какъв адрес ги е пращал той.