Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
Тази изпълнена с омраза забележка накара и двамата да се усмихнат.
— Не говориш сериозно — отбеляза тихо Дерек.
— Не — призна Джамил. — Но в края на живота си Мустафа горчиво се оплакваше, че са му останали само петима сина и доброволно се е отказал от един от тях. И непрекъснато ругаеше Омар, който единствен беше посветен в историята и го беше посъветвал да уважи волята на своята кадъна.
Когато се обърнаха да чуят коментара на Омар, двамата братя забелязаха, че великият везир незабелязано е напуснал стаята. Усмихнаха се на тактичността на стария човек и се отпуснаха на възглавниците. Джамил предложи на брат си дълго турско наргиле с кехлибарен мундщук, но Дерек отказа. Той се облегна назад в типично английска поза, подпря се на лакът, а с другата ръка обхвана свитото си коляно. Под отворения бурнус просветваше бяла ленена риза с отворена яка, напъхана и плътно прилепнали кафяви панталони. Ботушите му бяха високи до коленете.
Турските шалвари на Джамил бяха широки и удобни. Стигаха до коленете му и не го притесняваха, когато седеше с кръстосани крака, както сега. Беше бос. Носеше туника от зелена коприна без яка, украсена по врата и ръкавите със святкащи скъпоценни камъни. В средата на тюрбана му беше прикрепен изумруд с големината на орех. Тъй като двамата бяха сами, владетелят свали тюрбана и разтърси катраненочерната си коса, която беше с десетина сантиметра по-дълга от тази на Дерек.
Когато очите им се срещнаха, Джамил сериозно попита:
— Ти прости ли й?
— Мисля, че когато опознах Робърт Синклер, можах по-добре да разбера мотивите й. Научих се да го обичам, Джамил, както тя го обича.
— А аз го мразех. Той стана причина да те отнемат от мен. — Владетелят говореше сериозно, без предишната избухливост.
— В началото и с мен беше същото. Мразех всичко английско. Но едно малко момиче ме насочи в правия път. Знаеш ли какво ми каза? „Как можеш да бъдеш толкова надменен, пренебрежителен и така ужасно самонадеян? Та ти си само момче и при това сираче!“
— Как така сираче?
— Дядо ми разпространи тази лъжа, за да обясни на хората как така се появих сам-самичък на вратата му. Баща ми бил английски дипломат и се оженил за майка ми някъде в Ориента. Двамата починали и маркизът трябвало да ме приеме в дома си. Историята беше проста и ми осигуряваше общественото благоволение. О, благоволението… — Дерек тихо се изсмя. — Тъкмо бях навършил дванадесет години, когато едно красиво като картинка слугинче, една малка мръсница, настоя да ми покаже на дело привързаността си.
— Дванадесет? — изпръхтя Джамил. — А аз трябваше да навърша тринадесет, преди баща ми да позволи на робините да ми предложат услугите си.
Двамата с усмивка си припомниха първите си, любовни преживявания, момчешката си плахост и несигурност. След малко Джамил попита:
— А момиченцето, което те обиди?
— Стана най-добрата ми приятелка — засмя се Дерек. Невярващият поглед на Джамил още повече го развесели. — Вярно е, братко. Само благодарение на нея разбрах колко невъзможен съм бил и как съм карал околните да плащат за моята самотност и ожесточение. Бях в Англия, трябваше да живея там, следователно се опитах да извлека най-доброто от положението.
— Но как може да съществува приятел-жена, Касим? Знам, че европейците имат други възгледи по въпроса, но ти си само половин англичанин.
— Аз едва бях напуснал харема, Джамил. За мен беше съвсем естествено да бъда по-близо до малката, отколкото до мъжете в дома на маркиз Синклер. Ти правилно подчерта, че европейците гледат другояче на нещата. Дори когато пораснахме, Каролайн и аз останахме най-добри приятели. А когато се върна в Англия — прибави весело той, — възнамерявам да я направя своя жена.
Джамил поклати глава.
— Дълго си чакал с женитбата.
— Човек трябва много внимателно да обмисли тази стъпка, защото тя е за цял живот.
— Да, да, само една жена. — Джамил отново заклати глава. — Нима ще можеш да се задоволиш само с една?
— Чуй ме, Джамил! Много добре знаеш, че европейците обичат разнообразието също като нас. Само че проявяват много повече дискретност. Всъщност аз не бързам да се женя, но маркизът настоява. Иска да види внуци, преди да умре.
— Нямаш ли деца?
— Поне не знам за съществуването им. А ти? Колко станаха твоите?
— Шестнадесет. Но имам само четирима сина.
— Значи след последното ти писмо са се прибавили още три дъщери. Моите поздравления.
Джамил сви рамене. За мюсюлманина дъщерите не означаваха нищо, освен когато трябваше да ги омъжи. Но за разлика от повечето си сънародници той обожаваше момиченцата си. Най-голямото още не беше навършило шест години. И той с горда усмивка обясни: