Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
Когато помещението се опразни, Джамил нетърпеливо попита:
— Е? Да не би най-после да се е появил някой, който носи сведения за убийците? Какво узна, Омар?
— Че е имал приятен път, макар че едва ли може да се нарече приятно едномесечно пътуване без нито една жена на борда, която да услади душата му.
Джамил смръщено изгледа първия си министър.
— Ти шегуваш ли се с мен, човече?
Омар вече не можеше да се сдържа. Той избухна в сърдечен смях, но побърза да се овладее, като забеляза, че владетелят все още нищо не разбира и гневът му нараства.
— Разкрийте се, преди да е помислил, че съм полудял — прошепна той с насълзени от смеха очи.
Дерек вдигна ръка и отметна качулката, после направи няколко крачки към Джамил. Владетелят се надигна насреща му, скочи от подиума и спря като вцепенен. Застанали един срещу друг, двамата мъже се измерваха с погледи: единият чифт зелени очи — изпълнен с недоверие, другият, досущ приличен на него — искрящ от вълнение.
— Джамил — промълви просто Дерек, но в тази кратка дума беше събран целият свят.
Джамил бавно разтегна устни в усмивка, после нададе див вик и притисна Дерек в мечешката си прегръдка, която лесно би премазала по-слаб мъж. Дерек отговори на прегръдката му със същата буйност.
— Аллах е милостив, Касим! Бях загубил надежда да те видя отново.
— Аз също не вярвах, че ще се срещнем пак.
Двамата избухнаха в смях, докато продължаваха да се гледат един друг като в огледало.
— Деветнадесет години — продължи Дерек, взирайки се с любов в близнака си. — О, Господи, ако знаеш колко ми липсваше!
— Не повече, отколкото ти на мен. Никога не простих на майка ни, че ни раздели.
— Но това направи един стар човек много, много щастлив — възрази с глух глас Дерек.
— Какво ме интересува това, когото мъката по теб едва не ме погуби? — процеди през зъби Джамил с огорчение, което никога не беше успял да преодолее. — Знаеш ли, че тя се опита да убеди дори и мен, както и всеки друг, че си мъртъв? Да, мен също! Като че ли не усещах истината! Мислех си, че ще полудея, когато Рахин твърдеше, че си умрял. При това знаех… — той се удари с ръка по гърдите — …сърцето ми знаеше, че това не е вярно. Най-после тя ми призна какво е сторила. — След този ден беше престанал да я нарича „майко“.
— Трябваше да ми пишеш.
С нетърпелив жест Джамил отхвърли думите му.
— Бях на петнадесет, когато тя най-после благоволи да ми каже как да се свържа с теб. Какъв смисъл имаше отново да будя чувства с петгодишна давност, които можеха да бъдат прочетени от кого ли не, преди писмата ми да стигнат до теб.
— Аз пък не се осмелявах да попитам защо не отговаряш на писмата ми, макар че започнах да пиша още след пристигането си в Англия.
— Нищо не съм получавал! Баща ми се погрижи за това, пак по желание на Рахин.
— Защо? — изръмжа Дерек. Потисканият с години гняв заплашваше да излезе на повърхността.
— Не искаше спомени. Имаше двама сина и лесно можеше да пожертва единия. Но никой не биваше да й напомня за това.
Дерек отмести очи и тихо заговори:
— Все още помня думите, с които ме отведе на кораба. „Аз не мога да се върна в Англия“ — обясни ми тя. — „Но дори и да можех… Повече не мога да имам деца. Ти си единственият, който ще продължи името ни, а в Англия това означава също толкова много, колкото и тук. Джамил се роди пръв. Баща ти никога не би го пуснал да си отиде. Ти си най-ценното, което мога да дам на моя баща, Касим, защото аз го обичам. Не мога да понеса мисълта, че ще умре сам и без надежди за бъдещето. Ти си част от мен и тази част принадлежи на него. Ти ще бъдеш негов наследник, неговата радост, основанието му да живее още дълго. Моля те, не ме намразвай, че те пращам при него.“
— Но тя нямаше право!
— Не — съгласи се меко Дерек. — Но аз помня и пълните й със сълзи очи, когато корабът се откъсна от сушата.
Двамата мълчаливо се гледаха известно време, после Джамил призна:
— Знам. Често я чувах да плаче, когато оставаше сама, но тогава бях млад и непримирим. Заключих сърцето си и не пожелах да разбера, че тя страда също толкова, колкото и аз. Отказах да повярвам, че те обича въпреки онова, което ти стори. Дълго мразих Мустафа, защото беше отстъпил пред молбите й.
— Той имаше много синове. Нищо, че ние му бяхме любимци.
— Не го извинявай, Касим. Получи си заслуженото, когато половината му синове измряха още преди да напуснат харема.