Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
Основна съставна част от политиката на Джамил беше учтивото отношение към пустинните племена. Това гарантираше мира по границите на държавата му. Може би и шейхът не беше осведомен за положението в Барка и не разбираше, че е избрал неподходящ момент да иска среща с владетеля.
Омар нетърпеливо изтича в съседната стая и се изправи пред защитения с решетки прозорец, който гледаше към външния двор. Конете се виждаха много добре. Около тях се беше образувал кръг от слуги и чиновници, но никой не смееше да се приближи. Двама млади конегледачи, яки арабски момци, с мъка удържаха буйните животни.
Великият везир беше възхитен. Пред себе си виждаше два чисто бели расови коня, непознати досега в Барка. На всичкото отгоре жребец и кобила. В името на Аллаха! Това беше превъзходна двойка, която щеше да даде поколение.
Омар заповяда на слугата да покани шейха, в двореца. Може би този човек не съзнаваше ценността на дара си, достоен дори за двора на самия султан? Двата чистокръвни коня в никакъв случай не бяха рожби на арабските пустини. Откъде ли бяха дошли?
В следващия миг везирът въздъхна дълбоко, защото си представи въздействието на този подарък върху Джамил, любител на хубави коне и превъзходен ездач. Когато започнаха неприятностите, той трябваше да се откаже от всекидневната езда и това още повече развали настроението му. Двойката расови коне щеше да го възхити, но много скоро щеше да се сети, че не може да им се радва на воля, и тогава… Омар не искаше дори да си помисли какво щеше да се случи тогава.
Затова великият везир прие вожда на пустинното племе с мрачно изражение на лицето. Слугата съобщи, че името му е Амад Халифе, но Омар не познаваше такава личност и не намери името в документите си. Може би щеше да го познае, но широк бурнус обвиваше мъжа от главата до петите, а лицето му беше скрито под тъмната качулка.
Везирът беше толкова объркан, че забрави обичайните учтивости при посрещането, и кратко запита.
— От кое племе идвате? Името ви ми е непознато.
Вместо отговор непознатият зададе нехаен въпрос:
— Вие ли сте, Омар?
Великият везир се вцепени. Този глас му беше много добре познат.
— Джамил? Каква игра играете с мен?
От гърдите на непознатия избликна висок, безгрижен смях. Откога Джамил не се беше смял така? Омар смаяно смръщи вежди, когато мъжът вдигна глава и под качулката се показа гладко обръсната брадичка.
— Кой сте вие? — попита заплашително везирът.
— Хайде де, стари момко, нима сте ме забравили? Минали са само деветнадесет години.
Омар слисано отвори уста. Никой не се осмеляваше да разговаря така пренебрежително с него. Никой! Надигна се с намерение да повика стражите и да им нареди да изхвърлят нахалника, но застина на мястото си. Непознатият отметна качулката и две засмени зелени очи срещнаха погледа на везира без следа от страх или разкаяние. Омар седна, по-точно падна на възглавницата, загубил ума и дума.
— Касим! Вие ли сте наистина? — промълви най-после той.
— Кой друг би могъл да бъде! — гласеше дръзкият отговор.
Омар скочи и блъсна дългата ниска масичка, отрупана с документи и прошения.
— Дойдохте! Слава на Аллаха, наистина дойдохте!
— Да не мислехте, че няма да дойда?
Великият везир изтича и притисна новодошлия в обятията си. Дребният мъж, два пъти по-стар от Дерек, беше учудващо силен. Младежът простена под желязната му хватка.
— Ние нищо не знаехме — обясни Омар, отстъпи назад и впи поглед в лицето на любимеца си. Искаше веднага да установи колко се е променил той през изминалите деветнадесет години. — Нямаше как да го узнаем. Изпратихме десетки куриери и повечето загинаха.
— Али бен Халил ми разказа.
— Значи той все пак стигна до вас. Продавачът на лимонада!
Дерек с усмивка закима.
— Настоя да го затворя някъде, след като ме видя.
— Умен момък. А вие сте постъпили добре, като сте се преоблекли. Боях се, че няма да го направите, но не можех да ви предупредя в писмото, за да не разкрият простия ни код.
— Как е Джамил?
— Невредим, макар че миналия месец имаше още едно покушение.
— Знаете ли кой е в дъното на тази работа?
Омар с отвращение вдигна ръце.
— Нищо не узнахме, абсолютно нищо! Оня, който изпраща убийците, крие лицето си.
— Дали е Селим?
— Това е най-близко до ума, но подозираме всички.
— Къде е сега?
— За последен път са го видели в султанския двор в Истанбул — въздъхна Омар. — Пратихме цяла армия, но той потъна вдън земя.