На вратата се почука и наистина донесоха чаша мляко.

— Пий бавно, бавно — предупреди го той. — Не бързай и не говори нищо.

Кнехт пиеше на съвсем малки глътки студеното мляко. Срещу него стоеше многоуважаваният мъж и отново държеше очите си затворени. Лицето му изглеждаше твърде старо, но приветливо, по него се разливаше смиреност, той се усмихваше на нещо в себе си, като че ли се бе потопил в собствените си мисли като морен пътник краката си във вода. От него се излъчваше спокойствие. Кнехт долови това и сам се успокои.

Сега магистърът се изви на стола си и положи ръце върху пианото. Изсвири една тема и продължи да я развива във вариации, тя приличаше на творба от някой италиански майстор. Той посъветва своя гост да си представи тази музика като танц, като непрекъсната поредица от упражнения по равновесие, като низ от по-малки или по-големи стъпки от средата на симетрията и да не насочва вниманието си към нищо друго освен към фигурата, която очертават тези крачки. Изсвири още веднъж тактовете, мълком се замисли над тях, повтори ги и постоя с ръце на коленете, съвсем тихо, с полузатворени очи, без никакво трепване, като повтаряше в себе си музика и я обмисляше. И ученикът я чуваше в душата си, пред очите му се появяваха откъслеци от нотни линии, виждаше нещо да се движи, да крачи, да танцува и се люлее, и в движението търсеше да разпознае и разчете извивките на птичи полет. Те отново се объркаха и загубиха, трябваше да започне отначало, за миг съсредоточеността му изчезна, беше в празнота, огледа се смутено и видя тихото, замислено лице на майстора да се поклаща бледо в здрача и Йозеф отново се намери в онова духовно пространство, от което се бе отклонил, отново чу музиката да ехти в него, видя я да крачи там, видя я да описва линията на движението си, видя и съзна танцуващите стъпки на невидимите…