Кристалният отломък

Агонизиращ, варваринът изкрещя и замахна с оръжието си. Елфът, сигурен, че с последния удар бе убил врага си, бе изумен, когато почувства тъпата страна на брадвата да се стоварва в ребрата му и да го запраща във въздуха. Варваринът отново вдигна оръжието си, с намерение да довърши врага си преди да се е съвзел.

Ала Дризт бе пъргав като котка. Той се претърколи и посрещна удара на Хийфстааг с изваден ятаган. С високо вдигната брадва Хийфстааг не можа да спре навреме и се наниза на острието. Кралят на Лоса замахна отново, втренчил яростен поглед в елфа. Този път обаче Дризт (видял вече свръхчовешката му сила) бе нащрек — второто му острие се заби в тялото на Хийфстааг, разпаряйки корема му от край до край.

Варваринът изпусна брадвата и се вкопчи в корема си, в отчаян опит да задържи вътрешностите си. Огромната му глава се люлееше, целият свят се въртеше около него, струваше му се, че пропада в огромна бездна.

В този момент се появиха неколцина от воините му — бягащи от джуджетата, които ги следваха плътно по петите — и го уловиха преди да падне на земята. Толкова голяма бе верността им към техния крал, че двама от тях го вдигнаха и го отнесоха в тундрата, докато останалите се обърнаха и се приготвиха да посрещнат преследвачите си. Знаеха, че няма да избегнат смъртта, но се надяваха да задържат джуджетата достатъчно дълго, за да могат другарите им да го занесат на сигурно място.

Дризт се претърколи настрани и скочи на крака с намерението да тръгне след двамата воини, които носеха тялото на Хийфстааг. Имаше ужасното подозрение, че страховитият крал ще се оправи дори и след двете чудовищни рани, които му бе нанесъл и бе решен на всяка цена да довърши започнатото. Ала когато се изправи, светът около него се завъртя. Наметката му бе изцапана със собствената му кръв и той изведнъж усети, че му е трудно да си поеме дъх. Изгарящото обедно слънце заслепяваше привикналите му с нощта очи, обля го пот.