Кристалният отломък

И елфът, и котката разбраха, че им е писано да са заедно. Само че Гуенивар не можеше да отхвърли волята на господаря си, а Дризт нямаше право да поиска статуетката от Масой, особено като се имаше предвид, че семейство Хюнет бе много по-влиятелно в подземната йерархия, отколкото семейството на Дризт.

Така че всичко между елфа и пантерата си остана постарому и те продължиха да се срещат рядко, като далечни приятели.

Скоро след това обаче, се случи нещо, което Дризт не можеше да пренебрегне току-така. Гуенивар често участваше в нападенията на Масой над враговете му — елфи или други обитатели на подземния свят. Обикновено пантерата послушно изпълняваше заповедите на господаря си, щастлива, че може да му помогне в битките. Веднъж обаче злобата на Масой стигна твърде далеч.

Нападението бе срещу клан гноми — скромни, занимаващи се с добив на руда същества, които често имаха нещастието да се изпречат на пътя на елфите, с които деляха едни и същи земи. След първоначалната атака оцелелите гноми се бяха разпръснали из многобройните разклонения на подземните си мини. Нападението бе успешно, съкровищата, станали причина за него, бяха завладени, а кланът бе разпръснат и беше очевидно, че никога вече няма да притеснява Хюнет. Но Масой жадуваше още кръв.

И превърна Гуенивар — гордия, величествен ловец — в свой убиец. Изпрати пантерата след побягналите гномове и й нареди да ги избие до крак.

Дризт, заедно с още няколко елфа, наблюдаваше зрелището. Останалите, с обичайната си жестокост, бяха приели всичко като забавна игра, но Дризт бе потресен. Освен това, той ясно видя оскърблението, изписано в очите на гордото животно. Гуенивар бе ловец, не убиец и да бъде използвана по подобен начин за нея бе жестоко унижение, да не говорим за безсмисленото насилие над беззащитните гноми.

Всъщност това беше последното от дългата поредица злодеяния на Масой — злодеяния, които Дризт вече не можеше да търпи. Той винаги бе знаел, че в много отношения е различен от своята раса, но често го бе обземал страх да не би да се окаже, че прилича на тях повече, отколкото му се щеше да вярва. И все пак — за разлика от повечето елфи на мрака — Дризт не беше безстрастен убиец, за когото да отнема живот е просто забавление. Той не знаеше как да го нарече, понеже никога не бе открил дума от езика на народа си, която да описва такава черта, но когато дойде на повърхността, разбра, че това се нарича съвест.

Още на другата седмица Дризт успя да издебне Масой насаме, извън многолюдните улици на Мензоберанзан. Много добре разбираше, че веднъж нанесъл фаталния удар, връщане назад няма да има, но дори за миг не се поколеба докато ятаганът му посичаше тялото на нищо неподозиращата му жертва. Това бе първият и последен път, когато елфът уби някого от своята раса — насилие, което го отврати до дъното на душата му, въпреки чувствата, които изпитваше към своя народ.