Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Твлкав се разсмя.
— Може би, дезертьоре. Може би си прав. Или може би аз мисля, че ако ти би се освободил, ще издириш първия, който те е продал в робство, разбираш ли. Върховният господар Амарам, нали той беше? Смъртта му ще ме предупреди и ще мога да избягам.
Откъде знаеше? Откъде беше чул за Амарам? Ще го намеря, помисли Каладин. Ще го изкормя с голи ръце. Ще откъсна главата от шията му, ще…
— Да — обади се Твлкав, докато изучаваше лицето на Каладин. — Значи не беше съвсем честен, когато каза, че не жадуваш отмъщение. Виждам.
— Откъде знаеш за Амарам? — попита Каладин начумерено. — Оттогава съм сменил господарите половин дузина пъти.
— Хората говорят. Роботърговците говорят повече от повечето хора. Трябва да сме приятели помежду си, разбираш ли, понеже никой не може да ни трае.
— Значи знаеш, че не нося това клеймо заради дезертьорство.
— Ах, но трябва да се преструваме, че е за това, разбираш ли. Хората, които са извършили тежки престъпления, не се продават добре. Бездруго ще е трудно да ти взема прилична цена с този глиф шаш на главата. Ако аз не мога да те продам, тогава ти… е, не би си пожелал подобно положение. Така че ще играем играта заедно. Аз ще казвам, че си дезертьор, ти нищо няма да казваш. Играта е лесна, мисля.
— Това е незаконно — рече Каладин.
— Ние да не сме в Алеткар случайно? Тук няма закон. На всичко отгоре дезертьорството е официалната причина, по която те продадоха. Твърдиш ли друго, само ще спечелиш име на лъжец.
— А за тебе — само главоболия.
— Но ти току-що ми каза, че не таиш желание да ми отмъщаваш.
— Може и да затая.
Твлкав се разсмя.
— А, ако не е станало досега, може никога да не стане! Пък и не заплаши ли да ме хвърлиш от някоя скала? Мисля, че вече имаш желанието да ми отмъстиш. Но сега ние трябва да обсъдим как да продължим. Картата ми се сблъска с ненавременно унищожение, разбираш ли.
Каладин се поколеба, после въздъхна и искрено каза:
— Не знам. И аз никога не съм бил по тези места.
Твлкав се намръщи, приведе се по-близо до клетката и се втренчи в Каладин, макар да се държеше на разстояние от него.
— Вярвам ти, дезертьоре. Жалко. Е, ще трябва да се доверя на паметта си. Картата бездруго не я биваше. Почти съм щастлив, че я скъса. Изкушавах се аз самият да го направя. Ако някога се натъкна на портрети на бившите ми съпруги, ще имам грижата да ти попаднат в ръцете и да се възползват от неповторимите ти дарби.
Твлкав се отдалечи. Каладин го погледа и изруга тихо.
— За какво беше това? — каза вятърното духче и дойде при него с наклонена глава.
— Открих, че почти го харесвам — рече Каладин и хласна главата си в клетката.
— Но… след онова, което той направи…
Каладин сви рамене.
— Не казах, че Твлкав не е гадина. Просто е приятен. — Помълча, сетне се смръщи. — Тези са от най-лошия вид. Като ги убиеш, в крайна сметка се чувстваш виновен за това.
По време на буря фургонът пропускаше. Не беше изненадващо. Каладин подозираше, че Твлкав е доведен до това да търгува с роби от несполука. Може би е трябвало да търгува с други стоки, но нещо — липса на капитал, нужда спешно да се махне отнякъде — го е накарало да подхване тази най-презряна работа.
Хората като него не можеха да си позволят лукс или дори качество. Можеха само да покриват дълговете. В случая това означаваше фургони, които пропущат. Обкованите им страни бяха достатъчно здрави да устоят на бурните ветрове, но не бяха удобни.
Твлкав почти не смогна да се приготви за тази буря. Явно скъсаната от Каладин карта съдържаше и списък с датите на бурите, купен от някой странстващ бурегадател. Бурите можеха да се предвидят по математически път; бащата на Каладин имаше това за хоби. Можеше да посочи точния ден в осем от десет случая.
Дъските тропаха по пречките на клетката, докато вятърът подмяташе колата, разтърсваше я, люлееше я като играчка в ръцете на нескопосен великан. Промъкваха се и проблясъци от светкавиците, придружени от гръм. Това беше единствената светлина, с която разполагаха.
От време на време блясваха светлини без гръмотевици. Робите пъшкаха от ужас и си мислеха за Отеца на Бурята, за сенките на Сияйните рицари или за Пустоносните — за всички тях се разказваше, че обитават най-силните бури. Хората се купчеха в далечния край на фургона и се топлеха един друг. Каладин ги остави и седеше сам с гръб към дъските.
Не се боеше от приказките за създанията, които бродеха с бурите. В армията беше принуден да преживее една-две бури под ръба на някой камък или в друг случаен подслон. Никой не обичаше да е на открито по време на буря, но понякога човек не можеше да го избегне. Създанията, които бродеха с бурите — може би дори самият Отец на Бурята — не бяха дори приблизително толкова смъртоносни, колкото подмятаните във въздуха камъни и клони. Всъщност най-опасен бе първият пристъп на вятъра и водата — стената на бурята. Колкото по-дълго изтраеше човек след него, толкова повече отслабваше бурята, а краят й беше просто дъждец.