Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Това е отвратително!
— Да, така е.
— Ти какво направи?
— Дъщеря ми повече не стъпи там.
— Сподели ли го с хората?
— Отначало не. После нещата изведнъж се отприщиха. Всички започнаха да говорят. Никой не искаше да пуска момиченцата си там.
— А някой отиде ли да поговори с майката на Сет?
— Той нямаше майка.
— Как така? Може би е заминала някъде?
— Не.
— Починала?
— Тя никога не е съществувала.
— Е, няма как да не е съществувала — възрази Ричър.
— Имаш право, поне в биологичен смисъл. Но Джейкъб Дънкан никога не е бил женен. Никой не го е виждал с жена. Както него, така и останалите. Тяхната майка отдавна беше починала. Остана само старият Дънкан и те тримата. После и старият почина. Измина известно време, след което Джейкъб изведнъж започна да води едно момченце на детска градина.
— Никой ли не попита откъде се е взело момченцето?
— Е, хората започнаха да говорят, но никой не попита. Бяха прекалено възпитани, прекалено сдържани. Мисля, че всички се обединиха около едно мнение — Сет е някакъв роднина, може би сираче.
— Какво се случи след това? Неприятностите започнаха, след като забранихте на децата си да ходят в къщата им ли?
— Така се започна. Плъзнаха какви ли не слухове. Фамилията Дънкан се оказа изолирана. Това никак не им хареса.
— И отвърнаха на удара, така ли?
— Не веднага.
— А кога?
— След като едно момиченце изчезна.
* * *
Роберто Касано и Анджело Манчини се качиха на наетата импала и запалиха мотора. Срещу няколко долара в повече към дневната такса колата беше оборудвана с навигационна система, но тя се оказа безполезна. На екрана се появяваха само няколко тънки червени линии като редовете в бележник. Пътищата нямаха имена. Само цифри или нищо. По-голямата част от картата представляваше бяло поле. Освен това беше неточна, а може би недовършена. Дори кръстовищата не бяха маркирани. Точно като във Вегас, ако трябваше да бъдат честни. Вегас се разрастваше с такива темпове, че никоя джипиес компания не можеше да навакса. Затова Касано и Манчини бяха свикнали да се ориентират по старомодния начин — просто като си записват указанията на някой от местните хора. А той адски много внимаваше да не сбърка, защото искаше да избегне порцията бой, съпътствала първоначалните им въпроси. След първите два юмрука в лицето собственикът на мотела стана по-усърден от всички. Защото със сигурност не беше герой.
— След паркинга вляво — прочете на глас Манчини.
Касано завъртя волана наляво.
Дороти стана да направи трета кана с кафе. Изплакна машината, зареди кафето и я включи.
— Сет Дънкан имаше трудни моменти в училище — каза тя. — Момчетата го преследваха, вероятно заради онова, което чуваха у дома. Момичетата страняха от него. Не само не искаха и да чуят за посещение в дома му, но и не искаха да разговарят с него. Такива са децата. Изключение правеше само едно момиче. Родителите ѝ я бяха възпитали да бъде състрадателна. Тя също не ходеше в дома му, но поне разговаряше с него. Един ден изчезна. Просто ей така.
— И? — подхвърли Ричър.
— Нямаш представа колко е ужасно, когато се случи подобно нещо. Отначало настъпи пълна лудница. Хората бяха мрачни и разтревожени, но все още не вярваха, че се бе случило най-лошото. В продължение на два-три часа си мислеха, че детето се е заиграло някъде или е изгубило представа за времето. Но скоро щеше да се прибере у дома. Разбира се, по онова време нямаше мобилни телефони. Някои хора не разполагаха дори с обикновени. После стигнаха до решението, че детето се е изгубило, и всички скочиха в колите си и тръгнаха да го търсят. Накрая се мръкна и решиха да се обадят на полицията.
— Какво свършиха ченгетата? — попита Ричър.
— Всичко, на което бяха способни. Много добра работа. Обикаляха от къща на къща, използваха фенерчета и рупори, предупреждаваха хората да огледат хамбарите и допълнителните си постройки. Обикаляха през цялата нощ, а на разсъмване докараха кучета и се обадиха на щатската полиция. Тя пък се свърза с Националната гвардия и поиска хеликоптер.
— Но не откриха нищо, така ли?
— Абсолютно нищо — кимна жената. — После аз им разказах за семейство Дънкан.
— Наистина ли го направи?
— Все някой трябваше да започне. Другите се включиха в мига, в който отворих уста. Сочеха с пръст къщата им. Щатската полиция прие нещата много сериозно. Предполагам, че нямаха друг избор. Арестуваха всички Дънкан и ги откараха в някакво полицейско управление в покрайнините на Линкълн, където ги разпитваха в продължение на няколко дни. Обискираха къщите им, а после поискаха помощ от ФБР. Във фермата им се изсипаха цял куп криминалисти и лаборанти.