61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Защо?
— Кажи ми какво е мнението на патолога за оръжието.
— Закръглено, относително гладко, вероятно метален лост или дървена тояга. А може би градински кол или част от улук.
— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Градинските колове и олуците имат точно определен диаметър. Те са прекалено широки за удобен захват и широк замах. Моето предположение е бейзболна бухалка. Но през зимата те се намират сравнително трудно, защото са складирани в гардероби, гаражи, мазета и тавани. Изключение правят скритите под барплотовете, на една ръка разстояние. Разбира се, става въпрос за барове в по-опасните квартали. А някъде предпочитат заредени пушки.
Питърсън не каза нищо.
— Къде пият надзирателите от затвора? — попита Ричър.
— Мислиш, че е някой от тях?
— За тангото са нужни двама. Надзирателите са свикнали с насилието.
Питърсън замълча за момент, после попита:
— Нещо друго?
Ричър поклати глава.
— Сега ще изляза, но няма да се бавя.
Снегът продължаваше да се сипе. На паркинга колата на Питърсън вече се беше превърнала в неидентифицирана бяла купчина. Ричър вдигна качулката на взетата назаем шуба, мина покрай нея и излезе на тротоара. Виелицата го нападна от всички страни. Снежинките се блъскаха в лицето му, влизаха под качулката и бързо покриваха косата и миглите му. Част от тях проникнаха дори във врата му и го накараха да потръпне. Насреща имаше нещо като площад или обществен парк, зад който светеха витрини. Снегът му пречеше да види какво е изложено, но над една от тях се извиваше широка ламаринена тръба, водеща към димящ комин на покрива. Или е химическо чистене, или е ресторант, рече си Ричър. Което означаваше, че шансът му да получи късна закуска бе петдесет на петдесет.
Тръгна натам, затъвайки и залитайки в снега. Ушите, носът и брадичката му бързо изтръпнаха. Ръцете му останаха в джобовете. Заведението с комина се оказа кафене. Той бутна вратата и с облекчение пое глътка топъл и влажен въздух. Тезгях и четири маси. На една от тях седеше Джей Нокс, шофьорът на автобуса. Пръснатите по масата чинии свидетелстваха, че съвсем наскоро беше хапнал, и то добре. Ричър се изправи срещу него и хвана облегалката на стола с две ръце, сякаш чакаше покана. Нокс го погледна равнодушно. Не беше нито доволен, нито недоволен от появата му. Но със сигурност беше разтревожен и малко мрачен.
Ричър не дочака покана и се настани насреща му.
— Оправяш ли се? — попита той.
— Настаниха ме при някакви хора — сви рамене Нокс.
— И?
— Държат се много добре с мен.
— Но въпреки това реши да хапнеш навън, на спокойствие.
— Не обичам да се натрапвам.
— Не ти ли предложиха закуска?
— Просто не ги харесвам, ясно? — изгледа го шофьорът.
Ричър не каза нищо.
— А теб къде те настаниха? — попита Нокс.
— У ченгето, което дойде при автобуса.
— А ти защо си тук? Ченгето не ти ли предложи закуска?
Ричър не отговори.
— Нещо ново? — попита след известно време той.
— Сутринта влекачите изтеглиха автобуса от магистралата и го докараха тук. Уредихме друг, на лизинг от Минеаполис. Ще дойде веднага след като отмине бурята.
— Звучи добре.
— Да, ама с шофьор. Това означава, че аз ще бъда пътник до Сиатъл и от вчера следобед насам съм без надница.
— Това вече не е добре.
— Трябва да направят нещо за проклетия мост!
— Виждал ли си някой от пътниците?
— Пръснати са из града. Една от стариците има превръзка на ръката, а друга е с гипсирана китка. Общо взето, са спокойни. Мисля, че все още никой от тях не се е свързал с адвоката си. Повечето възприемат случката от добрата ѝ страна. Сякаш са им подарили някакво приключение.
— Това не е зле — каза Ричър.
Нокс не отговори. Вместо това скочи на крака и посегна към дрехите, струпани на близката закачалка. Нахлупи шапка на главата си, уви врата си с шал и започна да навлича дебело палто — всички взети назаем, ако се съдеше по размерите и цвета им. После мрачно кимна на Ричър и излезе навън в снега.
Появи се някаква сервитьорка и Ричър си поръча най-обилната закуска в менюто.
Плюс кафе.
Единайсет без пет сутринта.
Оставаха четирийсет и един часа.
Адвокатът остави куфарчето в кабинета си, но задържа плика с ботушите. После се върна във фоайето, обу ги и излезе на паркинга. Седна зад волана, закопча колана, включи отоплението на седалката и пусна чистачките. Магистралата все още беше затворена, но имаше и заобиколни маршрути. Дълги и прави пътища, които чезнеха към хоризонта. Типични за Южна Дакота.
Наведе се да свали ботушите, сложи крак на спирачката и включи на „драйв“.