61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Ричър гледаше и слушаше. Ситуацията бързо му се изясни. Не ставаше въпрос за изстрелване на ракета, а за поредното тежко престъпление. Питърсън разпределяше хората си за спешното разследване, но без да забравя рутинните задължения на дежурните полицаи. По всичко личеше, че местопрестъплението е някъде в десния ъгъл на бюрото, което най-вероятно отговаряше на източните предградия на Болтън. Рутинните задължения се осъществяваха на югозапад от градския център. Някъде там живееше и Джанет Солтър. Беззащитната свидетелка. Питърсън дислоцираше повече сили там, отколкото на местопрестъплението. Което означаваше или проява на благоразумие, или че на жертвата вече не може да бъде оказана помощ.
А може би и двете.
Минута по-късно Питърсън спря да говори и остави слушалката. Изглеждаше разтревожен. Експерт по всичко, свързано с личния състав, но несигурен за останалото.
— Имаме убийство — съобщи той. — Един човек е застрелян в колата си.
— Кой? — попита Ричър.
— Колата е регистрирана на името на някакъв адвокат от съседната община. Провел е пет разговора със свой клиент в затвора. Всичките — след като арестувахме онзи рокер. Очевидно той е брънката от веригата, за която говореше преди малко. Сега просто си разчистват къщата и прекъсват веригата.
— По-лошо е — поклати глава Ричър.
— Знам — въздъхна Питърсън. — Човекът им не пътува насам, а вече е тук. А ние сме го пропуснали.
13
Питърсън направи два опита да напусне общата зала, но и двата пъти беше принуден да се върне, за да вдигне телефона. След като най-после се озова в коридора, той се обърна към Ричър и попита:
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— А ти искаш ли да дойда?
— Както решиш.
— Бих искал да съм другаде.
— Къде?
— Мисля да се представя на мисис Солтър.
— Защо?
— Да огледам обстановката. За всеки случай.
— Мисис Солтър е добре защитена, лично съм се погрижил — отвърна Питърсън. Той замълча за момент, после рязко вдигна глава. — Нима мислиш, че ще ударят още днес? А онзи адвокат е убит за отвличане на вниманието, така ли?
— Не. Мисля, че прекъсват веригата. По всичко личи, че ще остана тук поне още два-три дни. Заради снега. Ако през това време завият сирените за бягство, ще можеш да разчиташ само на мен. Но първо трябва да се представя на възрастната дама.
Питърсън не каза нищо.
— Опитвам се да помогна, само толкова — добави Ричър. — Да ти се отплатя за гостоприемството.
Питърсън не каза нищо.
— Не съм твоят човек — добави Ричър.
— Знам.
— Но?
— Можеш да ми помогнеш на местопрестъплението.
— Ще се оправиш и без мен. Нали знаеш какво да правиш? Нащракай един куп снимки, обърни внимание на отпечатъците от стъпки и следите от гуми. Оглеждай се за гилзи.
— Добре.
— Но преди това се обади на полицаите, които охраняват къщата на мисис Солтър. Не искам паника при появата ми.
— Не знаеш къде живее.
— Ще я намеря.
* * *
През лятото би открил къщата на мисис Солтър за не повече от десет минути. Но поради снега, намалената видимост и трудното придвижване упражнението отне близо трийсет минути. Ричър пое обратно по следите, оставени от затворническия автобус предния ден. Наложи му се да преодолява преспи и неразчистени участъци, подхлъзвайки се по замръзналия сняг. Валеше все така силно. Снежинките го атакуваха отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани. Той с мъка откри следите, които водеха на юг. Ресторантът се намираше някъде отпред. Непосредствено зад него трябваше да бъде патрулката, която препречваше тясната пряка. Продължи да крачи нататък. Беше премръзнал въпреки новите дрехи.
По пътя се движеха коли с включени светлини и усилено работещи чистачки. Не бяха много, но достатъчно, за да го изхвърлят от сравнително отъпканите коловози и да го принудят да гази дълбокия сняг на банкета. Платното отдолу вероятно беше широко, но в момента движението беше ограничено до двойните коловози в средата. Никоя от колите не излизаше от тях и те ставаха все по-дълбоки, с постоянно растящи стени от твърд сняг. В дъното им личаха насечените на вафлички следи от гумите, потъмнели на места.
Ричър стигна до ресторанта. Обядът бе в разгара си. Прозорците бяха запотени. На четиристотин метра по-нататък видя патрулката, паркирана напряко на малка уличка. Тя беше напуснала коловозите, които водеха на юг, и бе разбила високите им стени. Беше спряла успоредно на главния път, блокирайки изцяло началото на уличката. Двигателят не работеше, но лампите на покрива се въртяха. Ченгето зад волана гледаше право напред, равнодушно и незаинтересовано. Ричър описа широк кръг и се приближи към него отляво. Нямаше желание да го изненада.