61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Страничното стъкло се спусна с тихо бръмчене.
— Ти ли си Ричър? — попита униформеният.
Ричър само кимна. Лицето му беше твърде сковано, за да говори. На табелката на ревера на полицая пишеше Монтгомъри. Беше небръснат и пълен, някъде около трийсет. В армията със сигурност щяха да му скъсат дебелия задник.
— Къщата на Солтър е нагоре, вляво — обяви Монтгомъри. — Няма как да я сбъркаш.
Ричър пое натам. Тук нямаше дълбоки коловози, а само две плитки следи. Една кола нагоре, друга надолу. Следите бяха почти запълнени със сняг. Явно бяха оставени преди няколко часа от смяната на дежурните. Нощният си бе тръгнал, сменен от дневния. На завоя последният беше дал малко повече газ. Това ясно личеше от размазаните коловози, причинени от поднеслата задница.
От двете страни на леко извитата улица се виждаха солидни къщи, разположени на големи парцели. Повечето бяха викториански, може би на стотина години. Излъчваха отминал просперитет, част от тях — и сегашен. Всички бяха строени по време на някогашен бум, далеч преди появата на затвора. Снегът скриваше детайлите, но не и солидните конструкции. Според Питърсън Джанет Солтър беше „добрата баба от приказките“ и Ричър очакваше да види малка кокетна къщичка с памучни пердета. Още повече, че въпросната баба е била учителка и библиотекарка. Може би историята на Джанет Солтър бе по-различна и той с нетърпение очакваше да я чуе. Самият той не познаваше бабите си. Пазеше една своя черно-бяла фотография като бебе, седнало на коляното на жена с остри черти. Казаха му, че това е майката на баща му. Майката на майка му беше починала, когато той бе четиригодишен, без нито веднъж да им дойде на гости.
Пред очите му изплува втората патрулка, паркирана по-нагоре на улицата. Без включени светлини, с предницата срещу него. Ченгето зад волана внимателно го наблюдаваше. Ричър спря на три метра от колата. Униформеният излезе навън и тръгна към него. Изпод ботушите му излитаха малки парченца сняг.
— Ти ли си Ричър?
Ричър кимна.
— Трябва да те обискирам.
— По чие нареждане?
— На заместник-началника.
— За какво ще ме обискираш?
— За оръжие.
— Тя е надхвърлила седемдесет. Едва ли ще ми трябва оръжие.
— Вярно. Но ще ти трябва, за да се справиш с колегите вътре.
Този полицай очевидно беше умен. Дребен, стегнат, компетентен, наближаващ средната възраст. Беше от по-добрата част на личния състав. Новакът пазеше долу на уличката, пред къщата бе опитният му колега. Ричър разкрачи крака, дръпна ципа на шубата и разпери ръце. Тялото му неволно потръпна от ледения вятър. Полицаят го опипа отгоре надолу, стисна с шепи страничните джобове на шубата и отстъпи крачка назад.
— Добре, върви — рече той. — Вътре те очакват.
Алеята беше дълга, а къщата — разкошна. Сякаш я бяха пренесли по въздуха от Чарлстън или Сан Франциско. С всички екстри. Извита широка веранда с люлеещи се столове, дузина прозорци, външна облицовка от плочки. Кулички на покрива, витражи като в църква. Ричър се изкачи на верандата, прекоси дъсчения под и изтупа снега от ботушите си пред солидната врата с дърворезба. До нея висеше въженце с желязно топче накрая, което минаваше през няколко макари и изчезваше през малка бронзова дупка в стената. Звънчева система, вероятно поръчана по пощата директно от „Сиърс Робък“ преди стотина години, доставена в натъпкан със слама сандък и монтирана от човек, който си е вадил хляба с поправка на колела за каруци и подковаване на коне.
Ричър дръпна въженцето. След цяла секунда закъснение някъде във вътрешността на къщата прозвуча мелодичен звън. Нисък, звучен, любезен. След още една секунда вратата се отвори и на прага се изправи полицайка. Беше дребна, тъмнокоса и млада, облечена в спретната униформа. Пистолетът ѝ си беше в кобура, но той беше разкопчан, а самата тя изглеждаше готова на всичко. В къщата дежурят полицайки, най-добрите, които имаме, беше казал Питърсън. Минимум четири на смяна. Две почиват, две охраняват.
— Вие ли сте Ричър? — попита полицайката.
Ричър кимна.
— Влезте.
Внушителното антре беше облицовано с тъмна ламперия. По стените бяха окачени маслени картини. В дъното се виждаше солидно стълбище, което чезнеше нагоре. Плътно затворените врати от кестен бяха излъскани до блясък от многогодишна употреба. Подът бе застлан с персийски килим. Край стените бяха монтирани стари радиатори, които явно работеха, защото помещението беше приятно затоплено. На дървената закачалка за шапки в ъгъла висяха четири зимни шуби, полицейски модел. Ричър съблече своята и я окачи на една свободна закачалка. Тя изглеждаше точно така, както се чувстваше той самият: раздрънкана бричка редом с лимузини последен модел.