61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Не мога да говоря за това.
— Новаци ли са?
— Лоуъл е отскоро при нас. Местно момче, от стара болтънска фамилия. Каплър е нов, но не съвсем. Дойде преди две години от Флорида.
— Защо? Заради климата? Мислех си, че е по-скоро обратното.
— Търсеше си работа.
— Тук? Какво му се е случило във Флорида?
— Защо трябва да му се е случило нещо?
— Защото, при цялото ми уважение, ако работиш в правоохранителните органи на Флорида и изведнъж решиш да се прехвърлиш в Южна Дакота, значи нямаш никаква алтернатива.
— Не знам подробностите. Беше назначен от Холанд и кмета.
— Какво е направил Лоуъл, за да заслужи такъв партньор?
— Лоуъл е странна птица — отвърна Питърсън. — Самотник, чете книги.
— Какво са направили, за да им отнемат оръжието?
— Не мога да говоря за това. А и ти имаш работа. Избери си някое бюро и започвай.
По стар навик Ричър си избра едно бюро в дъното. Голо, с ламиниран плот и все още топъл стол пред него. Върху плота имаше клавиатура и монитор, плюс стационарен телефон. Мониторът беше изключен. Телефонът имаше бутони за шест линии, плюс още десет за бързо набиране.
— За външна линия натисни девет — обади се Питърсън.
Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.
Насреща се включи секретар, което беше нещо ново.
Гласът беше мъжки, говореше бавно и авторитетно, с прекалено ударение на първите три думи.
„Свързахте се с бюро „Трудова статистика“. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. В противен случай изберете от следващото меню.“
Последва дълга инструкция. „Натиснете едно за еди-кой си, натиснете две за друг“ и така нататък. Следваха отделите: селско стопанство, промишленост, обслужващи сфери извън хранителната промишленост.
Ричър затвори.
— Помниш ли някой друг номер? — попита Питърсън.
— Не.
— На кого се обади?
— На една специална елитна част. Прилича на военно ФБР, но е много по-малка.
— А с какво се свърза?
— С някаква държавна служба. „Трудова статистика“ или нещо подобно.
— Нещата се променят, а?
— Явно — сви рамене Ричър.
Той замълча за миг, после добави:
— А може би не. Поне не из основи.
Набра отново. Същият номер. Отговори му същият запис. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. Той набра 110. Нещо прищрака, прозвуча нов сигнал за набиране. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване. Друг глас, на живо.
— Да?
Южняшки акцент, глас на млад мъж, около трийсетгодишен. Почти сигурно капитан, освен ако светът не се бе побъркал окончателно и на телефоните вече не дежуреха лейтенанти, сержанти или — пази Боже — цивилни.
— Искам да говоря с прекия ви началник — рече Ричър.
— Чий пряк началник?
— Вашият.
— С кого си мислите, че разговаряте?
— Вашият вътрешен номер е сто и десет, в централата на Военната полиция в Рок Крийк, Вирджиния.
— Така ли?
— Освен ако не сте сменили номерата. Някога вдигаше дежурен телефонист, от когото исках да ме свърже със стая сто и десет.
— С кого по-точно разговарям?
— Преди време работех за сто и десет.
— В качеството си на какъв?
— Бях първият му командир.
— Име?
— Ричър.
Насреща настъпи тишина.
— Някой изобщо прибягва ли до менюто, което предлагате? — подхвърли Ричър.
— Сър, след като сте работили за сто и десет, би трябвало да знаете, че това е открита линия за спешни случаи. Ще ви помоля веднага да уточните за какво става въпрос.
— Искам да говоря с прекия ви началник.
— Относно?
— Искам да ми направи една услуга. Кажете му да ме потърси в архивите и да ми се обади на този номер. — Ричър се наведе над конзолата и продиктува цифрите, изписани в долната ѝ част.
Мъжът насреща затвори, без да каже нито дума.
Девет без пет сутринта.
Оставаха четирийсет и три часа.
11
Телефонът на бюрото иззвъня в девет и половина, но се оказа, че не търсят Ричър. Той оправи преплетения кабел и подаде слушалката на Питърсън, който се представи и слуша в продължение на близо минута. После заяви, че ще поддържат връзка, и върна слушалката на Ричър, който я остави върху вилката.
— Твоята информация ще ни трябва по най-бързия начин — рече Питърсън.
— Знаеш какви са днешните младежи — направи гримаса Ричър и махна към телефона пред себе си. — Не си записват, не се обаждат.
— Говоря сериозно.
— Какво се промени?
— Току-що говорих с човек от Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Обадиха се да ни предупредят. Оказа се, че подслушват някакъв руснак, заподозрян като наркодилър. Той е нов в бизнеса и изгаря от желание да си създаде име и да гони големи сделки. Живее в Бруклин, Ню Йорк. Току-що са засекли разговор между него и някакъв тип от Мексико на име Платон, който му предложил за продажба имот в Южна Дакота, на осем километра от град Болтън.