61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Разказват го като легенда. Вярно ли е?
— Според мен вдлъбнатината се е получила при пренасянето.
— Формата ѝ абсолютно съвпада.
— Може би някой е изпуснал отгоре топка за боулинг.
— Аз предпочитам легендата.
— Как се казвате? — попита Ричър.
— Измислете ми някакво име — отвърна гласът.
— Моля?
— Нека си остане между нас. Дайте ми някакво кодово име.
— Това е частен разговор.
— Не съвсем. Системата ни показва, че се обаждате от някакъв полицейски участък. Сигурна съм, че там разполагат с телефонна централа и записващи устройства.
— Добре, продължавайте да говорите — въздъхна Ричър. — А аз ще се опитам да ви измисля подходящо име.
— Какво искате да ви кажа?
— Четете указателя. И това ще ми свърши работа.
В гласа отново се долови усмивка:
— Хората казват, че вдлъбнатината върху бюрото е направена от главата на полковник. И това е станало причина да ви изритат от сто и десет.
— Не са ме изритали. Получих ново назначение и това е всичко.
— Само защото въпросният полковник е бил гадняр и никой не го е обичал. Но вие решително сте минали границата. Така казват хората.
— Аманда.
— Аманда ли? Добре, това съм аз. Ако пак ви потрябвам, наберете централата и поискайте да ви свържат с Аманда. И така, какво мога да направя за вас днес?
— В Южна Дакота има едно градче на име Болтън. Намира се горе-долу в центъра на щата, на двайсетина километра северно от междущатска магистрала деветдесет.
— Знам къде е. Нашата система включва и координатите ви. В момента гледам именно Болтън.
— Как го гледате?
— На лаптопа си. С помощта на „Гугъл“.
— Днес ви е доста по-лесно, отколкото едно време.
— Технологиите действително са нещо чудесно. С какво мога да ви помогна?
— На осем километра западно от града има изоставено съоръжение, останало от времето на Студената война. Искам да науча нещо повече за него.
— Не можете ли сам да разберете това?
— Никога не съм го виждал. А вероятно и няма кой знае какво за гледане. Но за всеки случай искам да го проверите.
— Сигурен ли сте, че не е ракетен силоз? Двете Дакота са пълни с такива.
— Казват, че не е силоз. И на мен не ми изглежда като силоз.
— Добре, задръжте така. Започвам скролване и увеличаване. Според последните въздушни снимки западно от града има нещо, което наподобява затворнически лагер. Петнайсет дървени къщички и една по-стара сграда, наредени в две редици по осем. Плюс дълъг и прав път, може би три километра.
— По-старата сграда прилича на къща, нали?
— Да. От въздуха прилича на къща.
— Ясно. Но ми трябва повече.
— Не ми казвайте, че искате да отскоча до Южна Дакота и да я разгледаме заедно.
— Би било чудесно, защото и бездруго съм блокиран от силна снежна буря и нямам какво да правя. Но и документалната проверка ще свърши работа. Къщата все ще изскочи отнякъде. Искам да знам какво е предназначението ѝ, размерите ѝ и архитектурните планове.
— Обадете ми се към края на работното време.
Нещо в слушалката прищрака и гласът изчезна.
Десет без пет сутринта.
Оставаха четирийсет и два часа.
12
Адвокатът спря колата на служебното място на паркинга и нахлузи ботушите си. С тяхна помощ се придвижи до фоайето на офис сградата, където отново ги събу, натика ги в найлонов плик и ги понесе към асансьора заедно с куфарчето си. Секретарката му го поздрави от остъклената зона пред вратата на кабинета. Той не отговори. Все още не знаеше дали утрото ще е добро. Просто протегна ръка и пое снопчето съобщения.
Днес те бяха осем на брой.
Три от тях засягаха тривиални служебни проблеми.
Четири се отнасяха до нормални юридически въпроси.
Последното беше молба за спешна среща с клиента му в затвора във връзка с дело № 517713.
* * *
За момент Ричър остана на мястото си, после се надигна и излезе в коридора. Откри Питърсън в един празен кабинет близо до входа на общата зала. Вътре бяха натикани четири бюра. На една от стените на височината на главата му бе окачено дълго табло за съобщения. Изправен пред него, Питърсън закрепваше с кабърчета вчерашните снимки от местопрестъплението. Заснежената земя. Голямата синина на слепоочието. Никаква кръв.
— Току-що получихме рапорта от аутопсията. Наистина е бил преместен.
— Други наранявания? — попита Ричър.
— Някои охлузвания преди смъртта.
— Има ли опасни квартали в този град?
— Някои са по-опасни от други.
— Проверихте ли заведенията?
— За какво?
— Прясно измити подове, подозрителни петна.
— Мислиш, че става въпрос за кръчмарска свада?
— Някъде из районите с ниски наеми.