61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Мисис Солтър е в библиотеката — каза полицайката. — Очаква ви.
— Къде е библиотеката? — озърна се Ричър.
— Последвайте ме.
Ричър се подчини. Жената закрачи пред него като истинска икономка. Спря пред една врата вляво, почука и влезе. Библиотеката се оказа просторно квадратно помещение с висок таван. В единия ѝ край имаше голяма камина и двойна стъклена врата към градината. Останалите стени бяха покрити с лавици, натежали от книги. Хиляди книги. Пред стъклената врата стоеше още една жена в униформа. Сключила ръце зад гърба си, тя гледаше навън. Обърна се само за миг, улови кимването на колежката си и отново насочи поглед към снега зад стъклото.
В едно от тежките кресла седеше възрастна жена. Вероятно мисис Солтър. Пенсионираната учителка и библиотекарка. Свидетелката. Тя погледна Ричър, устните ѝ се разтеглиха в любезна усмивка.
— Каня се да обядвам — рече. — Ще се присъедините ли към мен?
Един без пет по обед.
Оставаха трийсет и девет часа.
14
Джанет Солтър приготви обяда сама, а Ричър гледаше. Беше седнал в просторната кухня и следеше движенията ѝ между хладилника, масата, печката и мивката. Впечатленията му от беглото описание на Питърсън не съвпадаха напълно с действителността. Тя със сигурност беше по-възрастна от седемдесет години, сивокоса, нито висока, нито ниска, нито дебела, нито слаба. Наистина изглеждаше блага и добродушна въпреки аристократичната си осанка. Приличаше на жена, свикнала на уважение и подчинение, може би от страна на многоброен персонал. И едва ли беше баба в истинския смисъл на думата. На пръста ѝ липсваше венчална халка, а през последните петдесетина години в къщата явно не беше стъпвал детски крак.
— Вие сте един от нещастните пътници в онзи автобус — обади се мисис Солтър.
— В него имаше и по-нещастни от мен — отвърна Ричър.
— Разбира се, аз предложих къщата си. Тук има много място. Но при създалите се обстоятелства Холанд не щеше и да чуе.
— Мисля, че е постъпил правилно.
— Защото допълнителни хора биха затруднили действията на подчинените му?
— Не. Допълнителните хора биха пострадали в случай на нападение.
— Е, поне сте откровен. Казаха ми, че сте експерт. Служили сте в армията. На командна длъжност, предполагам.
— За кратко време.
— На елитна част.
— Така се наричахме — кимна Ричър.
— Според вас умно ли постъпих? — попита тя. — Или глупаво?
— В какво отношение, госпожо?
— Като приех да свидетелствам на процеса.
— Зависи какво сте видели.
— В смисъл?
— Ако сте видели достатъчно, за да бъде закован онзи тип, значи сте постъпили правилно. Но ако показанията ви са недостатъчни за това, може би се излагате на излишен риск.
— Видях каквото видях. Всички ме убеждават, че то е достатъчно за присъда, или „да бъде закован“, както се изразихте. Видях разговора, видях как проверяват стоката и предават парите.
— От какво разстояние?
— Двайсетина метра.
— През прозореца?
— Да, от вътрешността на един ресторант.
— Чисто ли беше стъклото? Или замъглено?
— И да, и не.
— Ясно ли видяхте всичко?
— Да.
— Какво беше времето?
— Хладно и ясно.
— Часът?
— Вечер.
— Осветен ли беше паркингът?
— Ярко.
— Добре ли сте със зрението?
— Малко съм далекогледа. Използвам очила само за четене, но за нищо друго.
— Каква беше стоката?
— Блокче бяла субстанция, плътно увито във восъчна хартия. Хартията беше леко пожълтяла. Върху нея беше изрисувана корона с три лъча и топчета накрая, създаващи илюзията за скъпоценни камъни.
— Видяхте всичко това от двайсет метра, така ли?
— Това е предимството на далекогледството. А и блокчето беше доста голямо.
— Нямате ли съмнения? Колебания, предположения?
— Никакви.
— Мисля, че ще бъдете страхотен свидетел.
Тя сложи обяда на масата. Салата в дървена купа, потъмняла от старост и от мазнина. Различни зеленчуци, плюс една консерва риба тон и твърдо сварени, все още топли яйца. Ръцете на Джанет Солтър бяха малки, с бледа пергаментова кожа. Старателно изрязани нокти, никакви бижута.