Ковачница на мрак

Знаеше, че господарят й е в течение за това нахлуване. Нищо не идваше в земята му, без той да го знае, колкото и леки да бяха стъпките, колкото и рехав — полъхът във въздуха. Освен това той я беше пратил тук горе съвсем преди малко, заповедта му беше груба и рязка — отначало си бе помислила, че е направила някакво прегрешение, недовършена работа, книга, оставена отворена, но беше достатъчно разумна, за да не пита. С думи той можеше да наранява дълбоко и дори да имаше хумор, тя все още не го беше забелязала. И все пак се стъписа, когато чу как тежката желязна порта се отвори с грохот и когато видя излизащия през нея Хаут. Вече не носеше сивия си прояден от молци вълнен халат, а беше облякъл дълга до глезените черна ризница със застъпващи се железни люспи, предпазващи прасците и обутите му в ботуши стъпала, същото метално плетиво лъщеше и по широките му рамене. От широкия заден ръб на шлема му от черно желязо провисваше синджир като сплетена коса. Когато се спря и се извърна, за да погледне нагоре към Коря, тя видя още брънки, замрежили лицето му и провиснали покрай огромните му зацапани бивни.

На широкия колан на кръста му висеше меч, но той не посегна към дългата му увита с кожа дръжка — ръцете му в металните ръкавици останаха отпуснати на хълбоците, щом се извърна отново с лице към джелеките.

Хаут беше учен. Непрестанно се оплакваше от крехки кости и артрит. Коря вярваше, че е древен, макар да нямаше доказателства за това. Презрението му към воините можеше да се сравни само с отвращението му от войната и идиотските й причини. Никога не беше виждала бронята, която бе облякъл сега, нито оръжието, което носеше. Изглеждаше невъзможно, че може да се движи с толкова тежко снаряжение, и все пак го правеше с изящество, с лекота, каквато тя никога не беше виждала у него.

Орлово гнездо сякаш се измести под нея и светът се плъзна в огромния си впряг. С пресъхнала уста тя загледа как господарят й закрачи право към джелеките, застанали в накъсан ред срещу него.

Спря на десет крачки от тях и… нищо.

Разбира се, джеларканите не можеха да оформят думи, не и от зверските си гърла. Ако говореха, беше другояче, и все пак в ума й нямаше съмнение, че в момента се води разговор. А след това Хаут вдигна ръка и смъкна шлема си, дългата му, черна и прошарена с желязносиво коса се смъкна на мазни въжета и тя видя как отметна глава, и чу смеха му.

Дълбок, отекващ, звук, който не се вместваше в света на Коря, звук толкова неочакван, че можеше да накара и богиня да се олюлее, високо в своето гнездо. Като тътен от самата земя, звукът я разтърси, извиси се към небето като пърхащи криле.

Джелеките се замъглиха, сякаш погълнати от черен дим, и след миг на мястото на зверовете стояха двайсет воини. Започнаха да смъкват шлемовете си с дългите зурли, да развързват остриетата от китките си и да ги хлъзгат в клуповете на кожените си сбруи. Ръбатите метални кръгове щръкнаха зад главите им като качулки.