Ковачница на мрак

3.

Допреди не много години, всъщност по-малко, отколкото си струваше да мисли за това, Коря Делат бе живяла в друг век. Слънцето тогава бе по-ярко, по-горещо и когато бе носила куклите си, десетина или повече, по тесните, коварни каменни стъпала към платформата на Орлово гнездо, ги нареждаше под лъчите му, задъхана от възбуда. Защото това бе нейният свят, ясно очертан с ниските стени, обкръжили платформата и хвърлящи съвсем смътни сенки, а летният вятър надигаше зноя от камъка като изпълнено обещание.

Тук горе, в онзи изгубен век, винаги й се беше струвало, че всеки миг ще разгърне криле, всеки миг ще се понесе нагоре в безкрайното небе. Беше великан за своите кукли, богиня, нейни бяха ръцете на творението и дори без криле можеше да стои и да ги гледа отвисоко, да се пресяга, за да ги намести, както иска, да извърти лицата им нагоре, за да може да вижда зашитите им усмивки или закръглените в изненадано „О“ уста и блесналите им изпъкнали очи от полускъпоценни камъни — гранат, ахат и кехлибар — лъскави и засияли, докато пиеха буйната светлина.

Летата бяха по-дълги тогава и дори да бе имало дъждовни дни, тя не ги помнеше. От Орлово гнездо можеше дълго да гледа необятния свят отвъд нея и куклите й, малките й заложници. Хълмовете Арудайн обрамчваха като гирлянди севера, само на левга от крепостта, а от картите, които Хаут й бе позволил да разгледа, тя знаеше, че тези хълмове се точат повече или по-малко в посока запад-изток и свършват чак в граничните предели на владяната от Тайст територия далече на изток. На запад пък леко възвиваха в северна посока, очертавайки южния край на просторна долина, където обитаваха Тел Акаи. Ако погледнеше право на изток, можеше да види хълмистите степи на Простора Джеларкан и тъй наречената Спорна територия и й се струваше, че пази в спомените си гледки със стада, осеяли земята на тъмни петна, но може би тези образи идеха от древните гоблени в кабинета на Хаут, а и все едно, огромните същества вече странстваха само в ума й и никъде другаде. На юг можеше да различи два пътя, обрасли с бурени още тогава. Единият водеше на югозапад, другият на югоизток. Единият, знаеше сега тя, водеше към Омтоуз Феллак, Празния град. Другият стигаше до източните погранични земи и по него тя беше пътувала за първи път, от света, който бе познавала като дете на малкия дом Делак в селото на Тайст, наречено Ейбара, до тази, най-северната цитадела на Джагът, в страната, която те вече не владееха, но продължаваха да обитават.