Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Нищо подобно, моят син ми каза, че ще обядвате с нас.
Просякът ни изгледа, смаян и уплашен.
— Защо не влезете вкъщи и не си вземете една хубава гореща вана? — рече баща ми. — После, ако искате, ще се спуснем до Кан Соле.
Фермин Ромеро де Торес изпелтечи нещо неразбираемо. Баща ми, все така усмихнат, го поведе към вратата и практически трябваше едва ли не да го влачи по стълбите към апартамента, докато аз затварях дюкяна. С голямо сладкодумие и подмолни тактики успяхме да го вкараме в банята и да свалим дрипите му. Гол напомняше фотография от войната и трепереше като оскубано пиле. Имаше дълбоки следи от наранявания по китките и глезените, а торсът и гърбът му бяха покрити с такива страшни белези, че беше мъка да го гледаш. Баща ми и аз се спогледахме ужасено, но не казахме нищо.
Просякът се остави да го измием като дете, уплашено и треперещо. Докато търсех чисти дрехи в раклата, за да го облечем, чувах гласа на баща ми, който говореше неспирно. Намерих един костюм, който баща ми вече не носеше, една стара риза и някакво долно бельо. От предишното облекло на просяка дори обувките не можеха да влязат в употреба. Избрах един чифт, който баща ми обуваше много рядко, защото му бяха тесни. Завих дрипите във вестник, включително едни панталони, които на вид и цвят бяха досущ като пушена шунка, и ги хвърлих в боклукчийската кофа. Когато се върнах в банята, баща ми тъкмо бръснеше Фермин във ваната. Блед и ухаещ на сапун, той изглеждаше с двайсет години по-млад. Вече си личеше, че са се сприятелили; Фермин Ромеро де Торес, навярно под въздействието на солите за вана, си беше развързал езика.
— Повярвайте ми, господин Семпере, сам животът пожела да направя кариера в света на международната интрига, а иначе хуманитарните науки ми лежаха на сърцето. От дете усещах зова на поезията и исках да съм Софокъл или Вергилий, че от трагедията и мъртвите езици чак кожата ми настръхва. Баща ми обаче — мир на праха му — беше един ограничен твърдоглавец и все му се щеше едно от децата му да влезе в Цивилната гвардия24, а в Бенемерита не биха приели никоя от седемте ми сестри, въпреки проблема с лицевото окосмяване, типичен за жените в моето семейство по майчина линия. На смъртния си одър моят родител ме накара да се закълна, че ако не успея да нахлупя тривърхата гвардейска шапка, ще стана поне чиновник и ще изоставя всяко желание да следвам призванието си — лириката. Аз съм старомоден и смятам, че човек трябва да слуша баща си, та дори и да е магаре, нали ме разбирате. Но даже и при това положение не мислете, че съм презрял грижите за интелекта в приключенските си години. Чел съм на поразия и бих могъл да ви изрецитирам наизуст избрани фрагменти от „Животът е сън“25.
— Хайде, шефе, облечете тия дрехи, ако обичате; тук вашата ерудиция е извън всяко съмнение — обадих се аз, за да избавя баща си от това многословие.
Погледът на Фермин Ромеро де Торес искреше от признателност. Той излезе от ваната, целият сияещ. Баща ми го загърна с хавлиена кърпа. Просякът се смееше от неподправеното удоволствие от допира на чистата тъкан до кожата му. Помогнах му да си облече дрехите, които сигурно му бяха с десет номера по-големи. Баща ми си свали колана и ми го подаде, за да препаша Фермин.
— Сега сте направо като картина — рече баща ми. — Нали, Даниел?
— Всеки би го взел за киноартист.
— А, оставете тая работа, не съм вече, каквото бях. Какви мускули имах — същи Херкулес, но ги изгубих в затвора и оттогава…
— Че защо, на мен ми приличате на Шарл Боайе26, поне във фигурата — възрази баща ми. — Което ми напомня, че исках да ви предложа нещо.
— За вас, господин Семпере, човек убивам, ако трябва. Само ми кажете името и ще го ликвидирам тоя тип, без да се мъчи.
— Чак дотам няма да стигнем. Имах предвид работа в книжарницата. Става дума за търсене на редки книги за нашите клиенти. Това е, кажи-речи, литературна археология; за тази цел трябва да се познават колкото класиците, толкова и основните техники на черната борса. Засега не мога да ви плащам много, но ще се храните на нашата трапеза и, докато ви намерим добър пансион, ще се настаните у нас, ако ви е удобно.
Просякът изгледа и двама ни, направо онемял.
— Какво ще кажете? — попита баща ми. — Присъединявате ли се към екипа?
Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес се канеше да отговори нещо, но не можа, защото в този миг избухна в плач.
С първата си заплата Фермин Ромеро де Торес си купи великолепна шапка и чифт галоши, и настойчиво покани баща ми и мен на супа с волска опашка, каквато сервираха в понеделниците в един ресторант на две пресечки от Пласа Монументал. Баща ми му беше намерил стая в един пансион на улица „Хоакин Коста“; там, благодарение на приятелството на нашата съседка Мерседитас с хазяйката, можехме да избегнем попълването на искания от полицията документ за наемателите, така че Фермин Ромеро де Торес да не бъде надушен от инспектор Фумеро и неговите хора. Понякога си спомнях за страшните белези, с които бе нашарено тялото му. Изкушавах се да го разпитам за тях, опасявайки се, че инспектор Фумеро би могъл да има пръст в тая работа, но нещо в погледа на клетия човек ми подсказваше, че е по-добре да не засягам темата. Някои ден сам щеше да ни разкаже, когато сметнеше за уместно. Всяка сутрин точно в седем Фермин ни чакаше на вратата на книжарницата, с безупречна външност и вечно засмян, готов да работи дванайсет или повече часа, без да спира. Бе открил у себе си страст към шоколада и рулцата със сладко, която не отстъпваше на възторга му от великите автори на гръцката трагедия, и поради това малко бе наддал на тегло. Бръснеше се като господинчо, приглаждаше си косата назад с брилянтин и си беше пуснал тъничък мустак, за да е в крак с модата. Месец след като излезе от онази вана, бившият просяк беше направо неузнаваем. Ала колкото и да бе зрелищна тази трансформация, онова, с което Фермин Ромеро де Торес наистина ни изуми, бяха уменията му на бойното поле. Оказа се, че детективските му инстинкти, които бях приписал на трескави измислици, се отличават с хирургическа прецизност. В неговите ръце и най-необичайните поръчки се разрешаваха за дни, ако не и за часове. Нямаше заглавие, което да не познава, нито хитрост, до която да не прибегне, за да го купи на добра цена. Със сладки приказки и винаги под измислена самоличност се промъкваше в личните библиотеки на херцогините на Авенида Пиърсън и разни дилетанти, запалени по конната езда, и сполучваше да ги убеди да му подарят търсените книги или да му ги продадат на безценица.
24
Цивилна гвардия, известна още като Бенемерита — испански полицейски корпус с военни и цивилни функции, основан от кралица Изабел II Испанска през 1844 г. Прилича на италианските карабинери и френската жандармерия. — Бел.прев.
25
Комедия от испанския драматург Педро Калдерон де ла Барка (1600–1681), вероятно най-известната му творба. — Бел.прев.
26
Шарл Боайе (1899–1978) — френски актьор. — Бел.прев.