Сянката на вятъра

— Повярвайте ми, господин Семпере, сам животът пожела да направя кариера в света на международната интрига, а иначе хуманитарните науки ми лежаха на сърцето. От дете усещах зова на поезията и исках да съм Софокъл или Вергилий, че от трагедията и мъртвите езици чак кожата ми настръхва. Баща ми обаче — мир на праха му — беше един ограничен твърдоглавец и все му се щеше едно от децата му да влезе в Цивилната гвардия24, а в Бенемерита не биха приели никоя от седемте ми сестри, въпреки проблема с лицевото окосмяване, типичен за жените в моето семейство по майчина линия. На смъртния си одър моят родител ме накара да се закълна, че ако не успея да нахлупя тривърхата гвардейска шапка, ще стана поне чиновник и ще изоставя всяко желание да следвам призванието си — лириката. Аз съм старомоден и смятам, че човек трябва да слуша баща си, та дори и да е магаре, нали ме разбирате. Но даже и при това положение не мислете, че съм презрял грижите за интелекта в приключенските си години. Чел съм на поразия и бих могъл да ви изрецитирам наизуст избрани фрагменти от „Животът е сън“25.

— Хайде, шефе, облечете тия дрехи, ако обичате; тук вашата ерудиция е извън всяко съмнение — обадих се аз, за да избавя баща си от това многословие.

Погледът на Фермин Ромеро де Торес искреше от признателност. Той излезе от ваната, целият сияещ. Баща ми го загърна с хавлиена кърпа. Просякът се смееше от неподправеното удоволствие от допира на чистата тъкан до кожата му. Помогнах му да си облече дрехите, които сигурно му бяха с десет номера по-големи. Баща ми си свали колана и ми го подаде, за да препаша Фермин.

— Сега сте направо като картина — рече баща ми. — Нали, Даниел?

— Всеки би го взел за киноартист.

— А, оставете тая работа, не съм вече, каквото бях. Какви мускули имах — същи Херкулес, но ги изгубих в затвора и оттогава…

— Че защо, на мен ми приличате на Шарл Боайе26, поне във фигурата — възрази баща ми. — Което ми напомня, че исках да ви предложа нещо.

— За вас, господин Семпере, човек убивам, ако трябва. Само ми кажете името и ще го ликвидирам тоя тип, без да се мъчи.

— Чак дотам няма да стигнем. Имах предвид работа в книжарницата. Става дума за търсене на редки книги за нашите клиенти. Това е, кажи-речи, литературна археология; за тази цел трябва да се познават колкото класиците, толкова и основните техники на черната борса. Засега не мога да ви плащам много, но ще се храните на нашата трапеза и, докато ви намерим добър пансион, ще се настаните у нас, ако ви е удобно.

Просякът изгледа и двама ни, направо онемял.

— Какво ще кажете? — попита баща ми. — Присъединявате ли се към екипа?

Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес се канеше да отговори нещо, но не можа, защото в този миг избухна в плач.