Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Фермин? Там ли сте? Аз съм, Семпере.
От воя, който прониза стената, чак сърцето ми изстина. Даже доня Енкарна изгуби самообладанието си на матрона и притисна ръце към сърцето си, скрито под пищните гънки на обилната й гръд.
Баща ми извика отново:
— Фермин? Хайде, отворете ми.
Нашият приятел нададе нов вой, като се блъскаше в стените и крещеше мръсотии до прегракване. Баща ми въздъхна.
— Имате ли ключ от тази стая?
— Ама разбира се.
— Дайте ми го.
Доня Енкарна се поколеба. Останалите наематели пак се бяха подали в коридора с побелели от ужас лица. Виковете се чуваха навярно чак до щаба на армията.
— А ти, Даниел, тичай да доведеш доктор Баро — съвсем наблизо е, на „Риера Алта“ №12.
— Чуйте, няма ли да е по-добре да извикаме свещеник? На мен тая работа ми прилича на обсебване — предложи доня Енкарна.
— Не. Един лекар ще свърши работа. Хайде, бягай, Даниел. А вие ми дайте ключа, моля ви.
Доктор Баро беше стар ерген с упорито безсъние, който нощно време четеше Зола и гледаше триизмерни снимки на полуоблечени госпожици, за да прогонва скуката. Беше редовен клиент на книжарницата на баща ми и сам се определяше като второразреден шарлатанин, но като диагностик бе по-добър от половината нафукани лекари с елегантни кабинети на улица „Мунтанер“. Голяма част от клиентелата му се състоеше от стари фльорци от квартала и разни нещастници, които едва успяваха да му плащат, но той се грижеше за тях без оглед на това. Неведнъж го бях чувал да казва, че светът е нощно гърне, и че едничкото му желание, за да умре в мир, е футболният тим на Барселона да спечели купата на лигата поне веднъж.
Отвори ми вратата по халат, миришеше на вино и от устните му висеше угаснала цигара.
— Даниел?
— Баща ми ме праща. Спешно е.
Когато се върнахме в пансиона, заварихме доня Енкарна да ридае от чиста уплаха, останалите наематели бяха добили цвета на стара восъчна свещ, а в един от ъглите на стаята баща ми държеше в прегръдките си Фермин Ромеро де Торес. Фермин беше гол, плачеше и трепереше от ужас. В стаята цареше пълен хаос, стените бяха оплескани с кръв или може би изпражнения — не можех точно да определя. Доктор Баро бързо се ориентира в ситуацията и с жест показа на баща ми, че трябва да сложат Фермин да легне в кревата. Помогна им синът на доня Енкарна, който се опитваше да стане боксьор. Фермин стенеше и се гърчеше, сякаш някакви паразити гризяха вътрешностите му.
— Ама какво му е на тоя клетник, мили Боже? Какво му е? — току проплакваше доня Енкарна, застанала на прага, и клатеше глава.
Докторът му премери пулса, прегледа зениците му с фенерче и без да отрони дума, се зае да приготвя инжекция от един флакон, който носеше в куфарчето си.
— Дръжте го. От това ще заспи. Даниел, помогни ни.
Четиримата с общи усилия успяхме да обездвижим Фермин, който силно се разтърси, когато усети убождането от иглата в бедрото си. Мускулите му се стегнаха като стоманени въжета, но само след няколко секунди очите му се замъглиха и тялото му се отпусна неподвижно.
— Внимавайте, че тоя човек е много слабичък, да не го уморите с вашите лекарства? — обади се доня Енкарна.
— Не се тревожете, просто е заспал — отвърна докторът, докато разглеждаше белезите, с които бе покрито мършавото тяло на Фермин.
Видях го да клати глава мълчаливо.
— Копелета — промърмори той.
— От какво са тези белези? — попитах аз. — От порязване ли?
Доктор Баро пак поклати глава, без да вдига поглед. Намери едно одеяло сред бъркотията и зави пациента си.
— Това са изгаряния. Този човек е бил изтезаван — обясни той. — Такива следи остават от поялник.
Фермин спа цели два дни. Когато дойде на себе си, не помнеше нищо; само му се струваше, че преди известно време се е събудил в тъмна килия и оттам нататък спомените му се губеха. Толкова бе засрамен от държането си, че чак падна на колене да иска прошка от доня Енкарна. Закле се, че ще пребоядиса пансиона и понеже знаеше, че е много набожна, обеща да поръча да отслужат десет литургии за нея в църквата на Белен.
— Сега важното е да се оправите, и повече не ме плашете така, че съм стара вече за такива работи.
Баща ми плати щетите и помоли доня Енкарна да даде още един шанс на Фермин. Тя се съгласи на драго сърце. По-голямата част от наемателите й бяха безимотни и сам-сами на света, също като нея. Когато уплахата й премина, тя даже се привърза още повече към Фермин и го накара да й обещае, че ще взима хапчетата, които доктор Баро му беше предписал.