Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Вие май я познавате много добре.
Исаак пак ми показа онази своя усмивка на куцо дяволче.
— Даже по-добре, отколкото си мисли. Тя ми е дъщеря.
Умълчах се, загризан от съмнение. Колкото повече се разгръщаше тази история, толкова по-объркан се чувствах.
— Доколкото ми е известно, Каракс се е завърнал в Барселона през 1936 г. Някои казват, че тук е умрял. Останали ли са негови роднини в града? Някой, който би могъл да знае нещо за него?
Исаак въздъхна.
— Един Господ знае. Мисля, че родителите му се били разделили още преди много време. Майката заминала за Южна Америка, където се омъжила повторно. Доколкото зная, с баща си Каракс прекъснал връзка, след като се установил в Париж.
— Защо?
— Знам ли. Хората си усложняват живота, сякаш не е достатъчно сложен и без това.
— Дали е още жив?
— Надявам се. Беше по-млад от мен, но вече излизам рядко, а от години съм престанал да чета некролози, защото познатите ми мрат като мухи, от което човек наистина се стряска. Сигурен съм обаче, че Каракс бе фамилното име на майката. Фамилията на бащата беше Фортуни. Държеше един магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио, и доколкото зная, не се разбираше особено със сина си.
— Възможно ли е тогава при завръщането си в Барселона Каракс да се е изкушил да посети дъщеря ви Нурия, щом не е бил в добри отношения с баща си, а с нея го е свързвало някакво приятелство?
Исаак се изсмя горчиво.
— По всяка вероятност съм последният човек, с когото би споделила това. В края на краищата, аз съм й баща. Зная, че веднъж, през ’32-ра или ’33-та година, Нурия отиде в Париж по работа, свързана с издателството, и отседна в дома на Жулиан Каракс за две седмици. Това ми го каза Кабестани, защото тя самата твърдеше, че била в хотел. По онова време дъщеря ми не беше омъжена и аз надушвах, че е завъртяла главата на Каракс. Моята Нурия е от онези, които разбиват сърца, стига само да влязат в някой магазин.
— Значи са били любовници?
— Ама вие май си падате по розовите романи, а? Вижте, никога не съм се месил в личния живот на Нурия, защото и моят не е образцов. Ако някой ден имате дъщеря — подобен късмет никому не пожелавам, защото житейско правило е, че рано или късно ще му разбие сърцето — та значи, ако някой ден имате дъщеря, ще почнете неволно да делите мъжете на два вида: едни, които подозирате, че лягат с нея, и други, които не подозирате. А които отрича, че това е така, лъже най-безсрамно. Аз надушвах, че Каракс е от първите и затова ми беше все едно дали е гений или жалък нещастник, за мен винаги си оставаше един безсрамен тип.
— Може пък да сте се заблуждавали.
— Не се обиждайте, но още сте много млад и знаете за жените толкова, колкото аз знам да правя пасти от марципан.
— Не е лъжа — съгласих се аз. — А какво стана с книгите, които дъщеря ви отнесе от склада?
— Те са тук.
— Тук?
— А според вас откъде се е взела тази книга, която открихте в деня, когато ви доведе баща ви?
— Не разбирам.
Ами всъщност е доста просто. Една нощ, броени дни след пожара в склада на Кабестани, дъщеря ми Нурия се появи тук. Беше притеснена. Каза, че някой я следял и се бояла, че тъй нареченият Кубер иска да сложи ръка на книгите, за да ги унищожи. Нурия сподели, че е дошла да скрие книгите на Каракс. Влезе в голямата зала и ги скри в лабиринта от рафтове, като човек, който заравя съкровище. Не я попитах къде ги е оставила, пък и тя не ми каза. Преди да си отиде, рече, че щом успее да намери Каракс, ще се върне за тях. Стори ми се, че още е влюбена в него, но си премълчах. Попитах я дали го е виждала наскоро, дали знае нещо за него. Отвърна, че от месеци нямала никаква вест, всъщност откакто й изпратил окончателните корекции на ръкописа на последната си книга от Париж. Не бих могъл да кажа дали ме излъга. Зная само, че оттогава Нурия никога вече не получи вест от Каракс и книгите си останаха тук да събират прах.
— Мислите ли, че дъщеря ви би се съгласила да разговаря с мен за всичко това?
— Вероятно да, но не зная дали ще може да ви каже нещо, което вашият покорен слуга да не ви е казал вече. Имайте предвид, че много вода изтече оттогава. И истината е, че с нея не се погаждаме толкова добре, колкото бих искал. Виждаме се веднъж месечно. Обядваме наблизо и после тя си отива, както е дошла. Зная, че преди години се омъжи за едно добро момче — журналист и, право да си кажа, малко вятърничав, от ония, дето все се набъркват в разни политически интриги, но иначе добър по душа. Сключи граждански брак, без да кани никого. Аз научих месец по-късно. Никога не ме е запознавала със съпруга си. Микел му е името, или нещо подобно. Предполагам, че тя не се гордее особено с баща си, и не я виня. Сега вече е друга жена. Представете си, научи се даже да плете и ми казват, че е престанала да се облича като Симон дьо Бовоар. Скоро навярно ще науча, че съм станал дядо. От години дъщеря ми работи вкъщи като преводачка от френски и италиански. Наистина, не зная откъде го извади тоя талант — със сигурност не от баща си. Дайте да ви напиша адреса й, макар че не знам дали е особено добра идея да й кажете, че ви пращам аз.