Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Исаак надраска нещо в полето на страница от стар вестник и ми подаде изрезката.
— Благодаря ви. Никога не се знае, може би тя ще си спомни нещо…
Той се усмихна с известна тъга.
— Като малка помнеше всичко. Всичко. После децата порастват и вече не знаеш нито какво мислят, нито какво чувстват. И така трябва да бъде, предполагам. Не разправяйте на Нурия какво съм споделил с вас, а? Нека казаното тук да си остане между нас.
— Бъдете спокоен. Смятате ли, че тя още мисли за Каракс?
Исаак изпусна дълга въздишка и сведе поглед.
— Знам ли. Нямам представа дали наистина го е обичала. Тия работи всеки си ги къта в сърцето, а тя сега е омъжена жена. Аз на вашите години имах една годеница, Тересита Боадас се казваше, която шиеше престилки в текстилната фабрика „Сантамария“ на улица „Комерсио“. Тя беше на шестнайсет, с две години по-малка от мен, и беше първата жена, в която се влюбих. Хич не ме гледайте така, знам какво си мислите вие, младите — че старците никога не сме се влюбвали. Бащата на Тересита имаше количка за лед на пазара Борне и беше ням по рождение. Хабер си нямате каква уплаха преживях в деня, когато му поисках разрешение да се оженя за дъщеря му, а той пет минути стоя вторачен в мен, без да обели дума и с кирката за лед в ръка. Две години пестих, за да купя венчална халка, когато Тересита се разболя. Прихванала нещо в цеха, тъй ми рече. За шест месеца угасна от туберкулоза. Още си спомням как стенеше немият в деня, когато я погребахме в гробището на Пуебло Нуево.
Исаак потъна в дълбоко мълчание. Не смеех даже да дишам. След малко вдигна поглед и ми се усмихна.
— И таз добра, че това беше преди петдесет и пет години. Но ако трябва да съм искрен, и ден не минава, в който да не си спомня за нея, за разходките ни до руините от Световното Изложение през 1888 г. и за смеха й, когато й четях стихотворенията, които пишех в задната стая на бакалницата за колбаси и колониални стоки на чичо ми Леополдо. Спомням си даже лицето на една циганка, която ни гледа на ръка на плажа Богател и предрече, че ще си останем завинаги заедно. В известен смисъл това не бе лъжа. Тъй че какво да ви кажа? Да, мисля, че Нурия още си спомня за този мъж, макар и да не го споменава. И тъкмо това никога няма да простя на Каракс. Вие сте още много млад, но аз знам как боли от тия неща. Ако искате да знаете мнението ми, Каракс беше крадец на сърца и отнесе сърцето на дъщеря ми или в гроба, или в пъкъла. Само за едно ви моля, в случай че я видите и разговаряте с нея: да ми кажете как е тя. Разберете дали е щастлива — и дали е простила на баща си.
Малко преди зазоряване, понесъл само един светилник, Исаак ме въведе за втори път в Гробището на забравените книги. Когато се озовах там, си представих как дъщеря му е вървяла из същите тъмни и безкрайни коридори, водена от същата решимост, която тласкаше и мен: да спаси книгата. Отначало имах чувството, че си спомням маршрута, по който бях минал при първото си посещение на това място, стиснал ръката на баща си. Скоро обаче разбрах, че поради криволиците на лабиринта коридорите образуват извивки и спирали, които беше непосилно да запомниш. Три пъти се опитах да мина по един път, който уж бях запаметил, но и трите пъти лабиринтът ме върна в началната точка. Исаак ме чакаше там с усмивка.
— Смятате ли някой ден да се върнете за книгата? — попита той.
— Разбира се.
— В такъв случай навярно няма да е зле да прибегнете до малка хитрост.
— Хитрост ли?
— Младежо, май много-много не ви сече пипето, а? Спомнете си за Минотавъра.