Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Трябваха ми няколко секунди, за да схвана предложението му. Исаак измъкна от джоба си едно вехто джобно ножче и ми го подаде.
— Оставете по един малък белег на всеки завой, резка, която само вие да познавате. Това е старо дърво и по него има толкова драскотини и бразди, че никой няма да забележи вашите, освен ако не знае какво търси…
Последвах съвета му и отново навлязох в сърцето на лабиринта. Всеки път, когато променях посоката си, се спирах, за да издълбая по едно К и едно С на рафтовете откъм страната на коридора, по който бях избрал да вървя. Двайсет минути по-късно вече се бях изгубил напълно в недрата на кулата и мястото, на което щях да погреба книгата, ми се разкри съвсем случайно. Отдясно съзрях редица томове за освобождаване на имущество от амортизация, излезли от перото на знаменития Ховелянос21. В моите юношески очи такъв камуфлаж би разубедил дори най-лукавите умове. Извадих няколко от книгите и разгледах втората редица, скрита зад тези стожери от гранитна проза. Сред облачета прах няколко комедии от Моратин22 и едно новичко издание на „Курнал и Гуелфа“23 стояха редом с „Богословско-политически трактат“ на Спиноза. В изблик на остроумие реших да заточа Каракс между един годишник със съдебни решения от гражданските трибунали в Жерона, издаден през 1901 г., и колекция романи на Хуан Валера. За да освободя място, реших да взема сборника с поезия от Златния век, които ги разделяше, и на негово място пъхнах „Сянката на вятъра“. Сбогувах се с романа с едно намигване и отново върнах на мястото й антологията на Ховелянос, възстановявайки стената на първата редица от книги.
Тръгнах си оттам без повече церемонии, като се ръководех от знаците, които бях оставил на идване. Докато изминавах цели тунели с книги в полумрака, не можех да се отърся от едно чувство на тъга и униние, което ме сковаваше. Не можех да прогоня мисълта, че ако аз — по чиста случайност — бях открил цяла вселена в една-единствена книга, изгубена сред безкрая на този некропол, то десетки хиляди други щяха да останат неизвестни, забравени за вечни времена. Почувствах се заобиколен от милиони пренебрегнати страници, от останали без собственик вселени и души, които тънеха в океан от мрак, докато светът, пулсиращ отвъд тези стени, ден след ден неусетно губеше паметта си и колкото повече забравяше, за толкова по-мъдър се смяташе.
Вече се развиделяваше, когато се върнах у дома на улица „Санта Ана“. Предпазливо отворих вратата и се шмугнах вътре, без да паля лампата. От вестибюла се виждаше трапезарията в дъното на коридора; масата все още бе с празничната си украса. Тортата си стоеше там, недокосната, и хубавите съдове все така чакаха вечерята. Силуетът на баща ми се очертаваше неподвижен в креслото, обърнато към балкона. Беше буден и все още с официалния си костюм. Спирали дим лениво се виеха от една цигара, която той държеше между показалеца и безименния си пръст, сякаш беше писалка. От години не го бях виждал да пуши.
— Добро утро — промълви той, гасейки цигарата в един пепелник, препълнен с наполовина изпушени угарки.
Гледах го и не ми идваше наум какво да кажа. Неговият поглед оставаше скрит, тъй като стоеше срещу светлината.
— Клара се обади няколко пъти снощи, час или два след като ти излезе — рече той. — Стори ми се много загрижена. Остави съобщение да й се обадиш, независимо колко е часът.
— Не мисля повече да се виждам с Клара или да разговарям с нея — отвърнах.
Баща ми само кимна мълчаливо. Отпуснах се в един от столовете на трапезарията. Не смеех да вдигна поглед.
— Ще ми кажеш ли къде беше?
— Обикалях насам-натам.
— Изплаши ме до смърт.
В гласа му нямаше гняв, нито дори упрек, единствено умора.
— Знам. И съжалявам — отговорих аз.
— Какво е станало с лицето ти?
— Подхлъзнах се в дъжда и паднах.
— Тоя дъжд трябва да е имал добро дясно кроше. Сложи си нещо на лицето.
— А, това е дреболия. Дори не го усещам — излъгах. — Имам нужда само да се наспя. Направо съм капнал.
— Преди да си легнеш, поне си отвори подаръка — рече баща ми.
Посочи увития в целофан пакет, който бе оставил снощи на масата в трапезарията. Поколебах се за миг. Баща ми кимна. Взех пакета и го претеглих на ръка. После му го подадох, без да го отворя.
— Най-добре ще е да го върнеш в магазина. Не заслужавам никакъв подарък.
— Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на получаващия — отвърна баща ми. — Пък и вече не може да се върне. Хайде, отвори го.
21
Гаспар Мелчор де Ховелянос (1744–1811)-испански държавник и писател, юрист. — Бел.прев.
22
Леандро Фернандес де Моратин (1760–1828) — испански поет и драматург — Бел.прев.
23
Рицарски роман от XV в. — Бел.прев.