Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Скъсах грижливо увитата опаковка в утринния здрач. Пакетът съдържаше кутийка от гравирано, лъскаво дърво с позлатени нитове. Усмивката ми грейна още преди да я отворя. Разтвори се с изящен звук, досущ като часовников механизъм. Отвътре кутийката бе облицована с тъмносиньо кадифе. Прочутата „Монблан Майщерщюк“ на Виктор Юго почиваше в центъра й с ослепително сияние. Взех я в ръце и я разгледах на светлината, която идваше от балкона. Върху златната щипка на запушалката й бе гравиран един надпис:
Даниел Семпере, 1950
Зинал от изумление, погледнах към баща си. Мисля, че никога не го бях виждал тъй щастлив, както ми се стори в онзи миг. Без излишни приказки той стана от креслото и силно ме прегърна. Усетих, че гърлото ми се свива и по липса на подходящи думи направо си глътнах езика.
Непоправим образ
1951–1953
11
През онази година есента покри Барселона с пелерина от окапала шума, която кръжеше из улиците като захвърлена змийска кожа. Споменът за онази далечна нощ, когато навърших шестнайсет, бе охладил мислите ми, или може би животът бе решил да ми отпусне година, в която да си отдъхна от моите комични терзания, за да започна да съзрявам. С изненада установих, че почти не мисля за Клара Барсело, за Жулиан Каракс или за онзи урод без лице, който миришеше на изгоряла хартия и се обявяваше за герой, излязъл от страниците на книга. Когато дойде ноември, вече бях живял цял месец трезво и разсъдливо, без да се доближа ни веднъж до Пласа Реал и да чакам като просяк да зърна Клара на прозореца. Заслугата за това, трябва да призная, не беше изцяло моя. Търговията с книгите се беше оживила и с баща ми не смогвахме да се отървем от работа.
— Както сме я подкарали, ще трябва да наемем още един човек, за да ни помага в търсенето на поръчките — отбеляза баща ми. — Нужен ни е някои много специален тип — наполовина детектив, наполовина поет, които да не взима скъпо и да не се плаши от невъзможни мисии.
— Струва ми се, че познавам един подходящ кандидат — отвърнах аз.
Намерих Фермин Ромеро де Торес на обичайното му място под сводовете на улица „Фернандо“. Просякът тъкмо се опитваше да сглоби първата страница на понеделнишкия вестник от парчета, измъкнати от боклукчийска кофа. Водещата новина за деня възхваляваше общественото строителство и благоустройство.
— Мили Боже! Още един язовир? — чух го да възклицава. — Тия фашисти накрая ще превърнат всички ни в народ от монахини и жаби.
— Добър ден — меко се обадих аз. — Помните ли ме?
Просякът вдигна поглед и след миг лицето му се озари от широка усмивка.
— Хей, да не ме лъжат очите ми? Как я карате, приятелю? Нали ще пийнете глътчица червено вино?
— Днес аз черпя — рекох. — Имате ли апетит?
— Е, не бих отказал една хубава яхния с миди, но съм готов да ям всичко, с което ме замерят.
Докато вървяхме към книжарницата, Фермин Ромеро де Торес ми разправи какви ли не скиталчества, които бе преживял през изминалите седмици с едничката цел да се изплъзне от силите на Държавна сигурност и най-вече от своето проклятие — някой си инспектор Фумеро, с когото явно го свързваше дълъг летопис от конфликти.
— Фумеро ли? — попитах аз. Сетих се, че така се казвал и войникът, убил бащата на Клара Барсело в крепостта Монжуик в началото на войната.
Човечецът кимна, блед и покрусен. Изглеждаше недохранен, мръсен и направо вонеше от месеците живот, прекарани на улицата. Клетникът нямаше никаква представа къде го водя и долових в очите му известна боязън, сетне нарастваща тревога, които се мъчеше да скрие зад неспирното си дърдорене. Когато стигнахме до дюкяна, той ми хвърли угрижен поглед.
— Моля, заповядайте. Това е книжарницата на баща ми, с когото искам да ви запозная.
Просякът се превърна в кълбо от нечистотия и нерви.
— Не, не, дума да не става, не съм за пред хора, а това е порядъчна фирма; ще ви изложа…
Баща ми се подаде на вратата, огледа набързо просяка, а после ми хвърли кос поглед.
— Тате, това е Фермин Ромеро де Торес.
— На вашите услуги — рече просякът, почти разтреперан.
Баща ми се усмихна ведро и му подаде ръка. Човекът не се осмели да я стисне, засрамен от външността си и от мръсотията, която покриваше кожата му.
— Е, аз по-добре да си вървя и да ви оставя — замънка той.
Баща ми внимателно го хвана за лакътя.