Сянката на вятъра

Трансформацията на просяка в образцов гражданин изглеждаше същинско чудо — една от онези истории, които свещениците в бедните енории разказват с такава наслада, за да илюстрират безкрайното Божие милосърдие; истории, прекалено съвършени, за да са истина, досущ като рекламите на стимуланти за коса, окачени по трамваите. Един неделен ден, три месеца и половина след като Фермин започна работа в книжарницата, телефонът в дома ни на улица „Санта Ана“ ни събуди в два часа сутринта. Беше хазяйката на пансиона, където бе отседнал нашият детектив. С пресеклив от вълнение глас тя ни обясни, че господин Ромеро де Торес се е заключил в стаята си отвътре, крещи като луд, удря по стените и се кълне, че ако някой влезе, ще си пререже гърлото със счупена бутилка.

— Не викайте полиция, моля. Ей сегичка идваме.

Отправихме се с възможно най-голяма бързина към улица „Хоакин Коста“. Беше студена нощ, с режещ вятър и катраненочерно небе. Минахме тичешком пред два стари приюта, „Каса де ла Мисерикордия“ и „Каса де ла Пиедад“, без да обръщаме внимание на погледите и шепота, долитащ от тъмните колонади, които миришеха на оборски тор и въглища. Стигнахме до ъгъла на улица „Ферландина“. „Хоакин Коста“ се простираше като процеп между редица почернели кошери и полека се стопяваше в мрака на Равал. По-големият син на хазяйката на пансиона ни чакаше на улицата.

— Повикахте ли полиция? — попита баща ми.

— Още не — отвърна момчето.

Тичешком се качихме по стълбите. Пансионът се намираше на седмия етаж и стълбата представляваше мръсна спирала, едва видима под охровата светлина на голите и уморени крушки, висящи от един оголен кабел. Доня Енкарна, вдовица на един ефрейтор от Цивилната гвардия и хазяйка на пансиона, ни посрещна на вратата на жилището, облечена в небесносин пеньоар и комплект ролки за коса в тон с него.