Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Слушай, палячо, тая работа може да стане по лесния начин, а може и по трудния. Опитвам се да бъда умерен, но е достатъчно само да вдигна този телефон и твоят приятел Фумеро ще бъде тук след половин час. Разправяли са ми, че напоследък освен горелката държи в една от подземните килии сандъче с дърводелски инструменти, с които правел чудеса. Ясно ли се изразявам?
Фермин стисна здраво ръцете си, за да скрие треперенето им.
— Отлично, господин директоре. Простете ми. Толкова отдавна не съм ял месо, че белтъчините сигурно ме удариха в главата. Няма да се повтори.
Директорът се усмихна и продължи, сякаш нищо не се бе случило.
— Особено ми е интересно дали Мартин някога е споменавал за някакво гробище на забравените или мъртвите книги, или нещо от този род. Помисли добре, преди да отговориш. Разправял ли ти е за това място?
Фермин поклати глава.
— Заклевам се пред Ваше благородие, че през живота си не съм чувал господин Мартин или който и да било да споменава за такова гробище…
Господин директорът му намигна.
— Вярвам ти. И затова знам, че ако някога го спомене, ще ми кажеш. А ако той си трае, ти ще повдигнеш този въпрос и ще разбереш къде се намира.
Фермин закима усърдно.
— Има и още нещо. Ако Мартин отвори пред теб дума за една работа, която съм му възложил да свърши, убеди го, че е в негов интерес, и най-вече в интерес на една високо ценена от него млада дама, а също и на съпруга и детето й, да запретне ръкави и да напише най-добрата си творба.
— Госпожа Изабела ли имате предвид? — попита Фермин.
— А, значи ти е говорил за нея… Да беше я видял — рече директорът, докато си бършеше очилата с кърпичка. — Младичка, съвсем младичка, с една такава стегната плът като на ученичка… Идея си нямаш колко пъти е седяла тук, където седиш ти в момента, и ме е умолявала за тоя нещастник Мартин. Няма да ти разправям какво ми е предлагала, защото съм кавалер, но, между нас казано, обожанието, което тази хлапачка изпитва към него, е доста издайническо. Бих се обзаложил, че онова нейно дете, Даниел, не е на съпруга й, а на Мартин, който има кошмарен вкус по отношение на литературата, но отличен нюх за фльорци.
Директорът млъкна, забелязвайки, че затворникът го наблюдава с непроницаем поглед, който никак не му хареса.
— Какво зяпаш? — тросна се той.
Сетне почука по бюрото с кокалчетата на пръстите си и вратата зад Фермин незабавно се отвори. Двамата стражи го сграбчиха за ръцете и го вдигнаха от стола, тъй че краката му не докосваха пода.
— Не забравяй какво ти казах — рече директорът. — След четири седмици искам да те видя отново на този стол. Ако ми донесеш някакви резултати, уверявам те, че престоят ти тук ще се подобри. Ако ли не, ще ти направя резервация за подземната килия заедно с Фумеро и неговите играчки. Ясно ли ти е?
— Като бял ден.
С отегчено изражение директорът направи знак на хората си да отведат затворника и пресуши чашата с бренди, погнусен от задължението да общува с такава безпросветна и долна паплач ден след ден.
10
Барселона, 1957 г.
— Нещо пребледняхте, Даниел — тихо рече Фермин и ме извади от транса ми.
Салонът на „Кан Луис“, улиците, които бяхме изминали, за да отидем там — всичко бе изчезнало. Пред себе си виждах само кабинета в крепостта Монжуик и лицето на онзи мъж, говорещ за майка ми с думи и намеци, които изгаряха душата ми. Усетих как нещо студено и остро се надига в мен, една ярост, каквато никога не бях изпитвал. За миг пожелах повече от всичко друго на света онзи негодник да е пред мен, за да му извия врата и да го гледам отблизо, докато вените в очите му се пръснат.
— Даниел…
Затворих очи и поех дълбоко дъх. Когато ги отворих, отново се намирах в „Кан Луис“ и Фермин Ромеро де Торес ме гледаше съкрушен.
— Простете ми, Даниел — каза той.
Устата ми бе пресъхнала. Налях си чаша вода и я изпих до дъно, като се надявах подходящите думи да ми дойдат на езика.
— Няма за какво да ви прощавам, Фермин. Не сте виновен за нищо от онова, което ми разказахте.
— Първо на първо, виновен съм, задето изобщо трябваше да ви го разкажа — прошепна толкова тихо, че гласът му едва се чуваше.
Видях го как сведе очи, сякаш не смееше да ме погледне. Изведнъж осъзнах колко силна бе болката му от спомена за този епизод и от необходимостта да ми разкрие истината, и се засрамих от собственото си озлобление.
— Фермин, погледнете ме.
Погледна ме плахо с крайчеца на окото си и аз му се усмихнах.
— Искам да знаете, че съм ви признателен, задето ми казахте истината, и разбирам защо сте предпочели да скриете тези неща от мен преди години.