Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Кажете ми, че вече е умрял — долетя гласът на Номер 15.
— Приемат се залози — обади се Номер 17. — Обзалагам се на една цигара, че ще хвърли топа.
— Я заспивайте всички или вървете на майната си — рече Фермин.
Сетне се сгуши в другия край на килията, и се помъчи да подремне, но скоро му стана ясно, че тази нощ няма да успее да заспи. След малко пъхна глава между решетките и остави ръцете си да висят върху напречния метален лост. От другата страна на коридора две очи, проблясващи на светлинната на цигара, го наблюдаваха от сенчестия мрак на отсрещната килия.
— Не ми казахте за какво ви извика Валс оня ден — рече Мартин.
— Можете да си представите.
— Някакви претенции извън обичайните?
— Искаше да измъкна от вас сведения за не знам си какво гробище на книги или нещо от този сорт.
— Интересно — отбеляза Мартин.
— Впечатляващо.
— А обясни ли ви защо се интересува от тази тема?
— Честно казано, господин Мартин, с директора не сме в такива близки отношения. Той само ме заплашва с разнообразни осакатявания, ако не изпълня поръчката му в рамките на четири седмици, а аз само отговарям: „Слушам и изпълнявам.“
— Не се тревожете, Фермин. След четири седмици ще сте извън тези стени.
— Да, на някой карибски плаж заедно с две добре охранени мулатки, които ще ми масажират краката.
— Имайте вяра.
Фермин изпусна една унила въздишка. Картите на неговото бъдеще се раздаваха между откачалки, главорези и пътници за оня свят.
12
Следващата неделя, когато завърши обичайната си реч на двора, господин директорът хвърли на Фермин въпросителен поглед, придружен с усмивка, от която последният усети как в гърлото му се надигна жлъчка. Щом стражите разрешиха на затворниците да се разотидат, Фермин се приближи крадешком до Мартин.
— Блестяща реч — отбеляза писателят.
— Направо историческа. Всеки път, когато този мъж отвори уста, в историята на западната мисъл настъпва Коперникански обрат.
— Сарказмът не ви отива, Фермин. Той е в разрез с природната ви деликатност.
— Я вървете по дяволите.
— Натам съм се запътил. Цигара?
— Не пуша.
— Казват, че пушенето помага да умреш по-бързо.
— Дайте я насам тогава.
Фермин можа да дръпне само веднъж. После Мартин трябваше да му вземе цигарата от ръката и известно време да го тупа по гърба, защото Фермин получи такъв пристъп на кашлица, който изкара навън дори спомените му от първото причастие.
— Чудя се как можете да гълтате това. Има вкус на опърлени кучета.
— Тези цигари са най-доброто, което може да се намери тук. Разправят, че ги правели от фасове, събирани от коридорите на Пласа Монументал.
— Мен ако питате, букетът напомня повече за клозетите на арената.
— Поемете дълбоко дъх, Фермин. По-добре ли сте?
Фермин кимна.
— Ще ми разкажете ли нещо за онова гробище, колкото да ми дадете стръв, която да хвърля на главната свиня? Не е нужно да ми казвате истината. Всяка глупотевина, която ви хрумне, ще ми свърши работа.
Мартин с усмивка издиша зловонния дим през зъбите си.
— Как е вашият другар по килия Салгадо, закрилникът на бедните?
— О, чакайте да ви разправя за него. Мислех си, че вече съм живял доста годинки и съм видял всичко на тоя циркаджийски свят. Но тая заран, представете си, когато смятах, че Салгадо вече е предал Богу дух, изведнъж го чувам да става и да се доближава до моята койка, сякаш е вампир.
— Има нещо вампирско у него, да — съгласи се Мартин.
— И тъй, изтъпанчва се до мен и ме гледа втренчено. Аз се правя на заспал и когато Салгадо налапва въдицата, го виждам как изтичва в единия ъгъл на килията и с единствената ръка, която му е останала, започва да бърника в онова, което медицинската наука нарича ректум или краен участък на дебелото черво — продължи Фермин.
— Какво казахте?
— Каквото чухте. Добрият стар Салгадо, все още възстановяващ се от последната си средновековна инквизиция, решава да отпразнува изправянето си на крака, изследвайки онова многострадално кътче от човешката анатомия, където слънце не огрява. Аз не вярвам на очите си и не смея дори да дишам. Минава една минута. Той е заврял вътре два или три пръста — колкото са му останали — и очевидно търси философския камък или някой дълбоко разположен хемороид. Всичко това е придружено с приглушени стенания, които няма да ви имитирам сега.