Затворникът на рая

— Как ти се струва новият ти другар по килия?

— Салгадо? Очарователна личност.

— Не знам дали ти е известно, че преди да го опандизят, този негодник е бил терорист и наемен убиец, работещ за комунистите.

Фермин поклати глава.

— На мен пък ми каза, че е синдикалист.

Валс тихо се изсмя.

— През май 1938 г. се промъкнал сам-самичък в дома на семейство Вилажоана на Пасео де ла Бонанова и ги очистил всичките, включително петте им деца, четирите прислужнички и осемдесет и шестгодишната баба. Знаеш ли кои бяха Вилажоана?

— Ами…

— Бижутери. В момента на престъплението в къщата имало бижута и пари в брой на стойност двайсет и пет хиляди песети. Знаеш ли къде са тези пари сега?

— Нямам представа.

— Не само ти — никой няма представа. Едничкият, който знае, е другарят Салгадо, който решил да не ги даде на пролетариата, а да си ги скрие, за да живее на широка нога след войната. Нещо, което никога няма да направи, защото ще го държим тук, докато пропее, или докато твоят приятел Фумеро го нареже на малки парченца.

Фермин кимна. Беше събрал две и две.

— Вече забелязах, че му липсват два пръста на дясната ръка и походката му е малко странна.

— Помоли го някой ден да си свали гащите и ще видиш, че му липсват и други работи, които е изгубил по трасето, защото упорито отказва да сътрудничи.

Фермин преглътна на сухо.

— Искам да знаеш, че мен тези зверства ме отвращават. Това е едната от двете причини, поради които наредих да преместят Салгадо в твоята килия: вярвам, че хората стигат до разбирателство, като разговарят. Искам от теб да разучиш къде е скрил плячката от дома на Вилажоана и от всички други грабежи и престъпления, които е извършил през последните години, и да ми кажеш.

Фермин усети как сърцето му слезе в петите.

— А другата причина?

— Второто е, че напоследък, както забелязах, двамата с Давид Мартин сте станали големи дружки. Това много ме радва. Приятелството е добродетел, която облагородява човеците и спомага за реабилитирането на затворниците. Не знам дали ти е известно, че Мартин е писател.

— Чувал съм нещо такова.

Господин директорът му отправи леден поглед, но запази дружелюбната си усмивка.

— Мартин не е лош човек, но страда от много заблуди. Една от тях е наивната идея, че трябва да брани разни недостойни личности и тайни.

— Нищо чудно, той си е особняк.

— Разбира се. Затова си помислих, че може би няма да е зле, ако си плътно до него и си държиш очите и ушите отворени, за да ми разказваш какво говори, какво мисли, какво чувства… Сигурно ти е споменал нещо, което е привлякло вниманието ти.

— Сега ми идва наум, господин директоре, че в последно време се оплаква доста от една пришка на слабините, където кожата му се е протрила от гащите.

Валс въздъхна и измърмори нещо под носа си, видимо отегчен от необходимостта да се държи любезно с такъв неблагонадежден индивид.