Прокобата [bg]

Целуна миниатюрното си копие с бащино умиление, после, с детето на ръце, се хвърли в тревата, а докато я държеше на гърдите си, Едуард се търкаляше наоколо му с радостни викове и крясъци и двамата се боричкаха, като младият му баща ту го отблъскваше, ту го стисваше здраво и едва не го задушаваше от смях и гъделичкане. В това време на хълма откъм къщата дотичаха две огромни кучета. Екна глъч и играта започна отново. Кучетата се спуснаха връз господаря си, джафкаха и скимтяха, тръскаха стоманените си нашийници и катинарчета, ближеха ръцете и лицето му на воля, едва не уплашиха малката Емили с нежните си, но неукротими ласки и буквално скриха Фиц-Артър под грамадните си глави с провиснали уши, които захлупиха лицето му. Заморна ги поощряваше и ги потупваше, докато едва не взеха да вият от радост; лаят им, сигурен съм, се разнасяше чак до далечния северен път, примесен с гръмкото „Ха! Ха!“ на херцога, ту сподавяно от езиците им, които се люлееха пред устата му, ту избликващо с цялата си ясна, топла звънливост.

Какво ли ще си рекат жителите на Ангрия, ако видят младия си суверен в светлината, в която го виждах аз! Мнозина от тях, не се съмнявам, в този миг преминаваха по широкия път, отдето долиташе неспирното тракане на колелета, почти като ромона на буйна река, и нескончаемото чат-чат на конските копита — звуци, бележещи близостта на голям град. Накрая от общата шумотевица се извиси глас като сребърна камбана:

— Браво! — викна Заморна. — Сириус! Кондор! Едуард! Я да видим сега кой ще стигне пръв до вилата! Ето, госпожице Лори, вземете моя цвят.

Тръсна дъщеричката си в ръцете на Мина и хукнаха вкупом — баща, син и хрътки, — като въплъщение на жива мълния. Втурнаха се в гората; клоните сякаш потръпваха от преминаването им. След миг се подадоха от другата страна и прекосиха слънчевата, позлатена морава с бързината на орли; мраморната веранда ги посрещна и те се скриха от погледа.

Сега вече и аз напуснах наблюдателния си пост — скочих от ниско надвисналия клон на бука като катеричка, спуснах се леко надолу по склона, подминавайки Мина Лори като метеорит, и стигнах прага пет минути след останалите.

Заморна още се бавеше във входното антре и даваше разпореждания на някакъв прислужник. Като го освободи, пристъпих напред. Острият му поглед веднага ме забеляза.

— Ела тук, Чарлс — каза той, но аз се поотдръпнах от него, доста уплашен от руменината, която плъзна по страните му. — Дяволите да те вземат! — закрачи насреща ми. — От какво се боиш? Видях те да шпионираш на зида и щом не ти разбих главата още тогава, защо да го правя сега?

— Изобщо няма причина, Артър — отвърнах. — И се надявам, че ще се държиш любезно с един джентълмен в дома си и ще му подхвърлиш една-две трохи от закуската си, за да утоли апетита си.