Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не вярваш ли, че Феодора се е отказала в последната минута от намеренията си и е останала в Петербург? Ако е така, напразно чакаме тук.
— Не е възможно — каза Бояновски. — Не те повиках, Бакунин, напразно. Аз съм напълно уверен, че тя е тръгнала от Петербург и че е вече на път за тука. На всяка гара имаме хора, които всичко ни съобщават. Тя трябва скоро да мине. Не зная как да ти се отплатя, че се съгласи да ми помогнеш в отмъщението ми.
— Няма защо да ми благодариш — каза Бакунин. — Не сме ли и двамата синове на една и съща майка, която се казва отмъщение? Тази жена потъпка брачната ти чест и ни предаде. По чудо се отърва от нашето отмъщение. Фактът, че се намирам тука да отмъстя, показва, че аз турям в действие присъдата, произнесена от нихилистите.
— Ще я убием ли наистина?
— Какво друго да й сторим?
— Право да ти кажа, мисля, че смъртта ще бъде най-лекото наказание за нещастницата, която безсрамно се подигра с мене. Бих предложил да я хвърлим в някой затвор. Не, невъзможно е да избяга Оттам и пак да ни застрашава. Тя трябва да почувствува отмъщението ни: трябва да изживее всичките мъки, които аз претърпях. Затова искам да я заведа в лудницата и да се споразумея с директора да я измъчва като най-опасна луда жена. Затова нека да се обърнем към директора Калчов, който е известен в цяла Русия като най-страшен мъчител.
— С какво е известен този Калчов?
— Не ме питай сега — каза Бояновски, — такива мъки няма нито в Сибир, нито в Петропавловската крепост. Да ти опиша точно мъките не мога. Ще ти кажа само, че той за пари е готов всичко да направи.
— Тогава да я заведем там.
— Тихо! — извика в същата минута Бакунин и доближи ухото си на земята.
— Чуваш ли нещо?
— Да, конски тропот.
— Да заемем тогава позиции.
След това и двамата се скриха зад един храст до шосето.
Луната се показа зад облака и освети шосето. Бояновски, забеляза при тази слаба светлина приближаващата се кола. Ръката му започна силно да трепери.
— Ти трепериш, Бояновски?
— Аз треперя, приятелю, не от страх. Треперя, защото чувствувам часа, в който ще отмъстя на тази долна жена, която безсрамно се подигра с мене.
— Тихо! Колата наближава.
— Напред тогава! — извика Бояновски и прегърбен излезе на шосето.
Те бяха поставили на шосето една греда, за да задържат колата. И постигнаха целта си. Извикаха на пощальона да спре и когато последният не стори това, Бояновски изгърмя с револвера си с цел да го уплаши. Независимо от силата на неприятеля, пощальонът пожела да остане верен на дълга си и извади оръжието си, но стана жертва. Изведнъж неговият револвер светна и куршумът щеше да улучи Бакунин в челото, ако Бояновски не бе го отдръпнал. Когато Бакунин видя, че пощальонът не се шегува, скочи на колелото и насочи револвера срещу гърдите му.
— Ще стоиш ли мирно, глупец? — извика сърдито Бакунин.
— Ти, клети разбойнико! — извика пощальонът и вдиша револвера. Това бяха последните му думи, тъй като куршумът от револвера на Бакунин прекрати живота му.
— Умря ли? — попита Бояновски.
— Да. Остави го, времето ни е скъпо.
След това Бояновски отвори вратата на колата.
Едно женско същество в несвяст се бе наклонило, като че не искаше да слуша и вижда какво става наоколо.
— Тя е в безсъзнание — каза Бояновски.
— Това са хитрости — каза тихо Бакунин, после прибави високо: — Я постави револвера си на челото й, да видиш дали е в безсъзнание.
— Излезте от колата, госпожо! — каза Бояновски.
Госпожата сякаш не чу заповедта. Тя не мръдна от мястото си.
— Чухте ли моята заповед или желаете да ме предизвикате да ви убия в колата?
И на това не последва отговор.
След малко се зачу силен плач, като че излизаше от дълбочините на душата й. Бояновски я взе и изнесе от колата. Тя падна на колене и вдигна ръцете си.
— Не се трудете напразно да ни накарате да ви съжалим. Ние знаем с каква лицемерка имаме работа. Пред вас е човекът, на когото отровихте живота. Аз съм водителят на нихилистите, когото вие предадохте на палача Иван Кардов.
Жената се разтрепера и дълбоко въздъхна.
Бояновски я гледаше втренчено.
— Стани скоро и ела с нас. Настъпил е последният ти час. Махни този воал от лицето си, желая да видя предателското ти лице.
Той скъса воала, но изведнъж се отдръпна и извика:
— Тази… тази не е… О, Бакунин, ела веднага тук!
— Какво се е случило?
Бояновски се засмя.
— Напразно убихме този човек, Бакунин. Тази жена не е Феодора Бояновска.
— Как, нима не е тя?
— Не, не е оная жена. Но тази не мога да я позная.
— Аз не съм Феодора Бояновска — каза Леония. — Аз съм нейната слугиня. Тя е далеч оттук.