Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Имам на разположение много малко време — каза майорът — и довечера ме чака важна работа, но бих желал да видя мисис Озбърн. Нека мис Поли дойде с мене и ми покаже пътя.
Мис Поли се удиви и възхити от това предложение. Тя знаеше пътя и с удоволствие щеше да придружи майора. Често бе ходила в градината с мистър Седли, когато мисис О. отиваше — отиваше на Ръсъл Скуеър; и знаеше скамейката, на която той обичаше да сяда. Тя изтича до стаята си и след малко се появи с най-хубавото си боне и с майчиния си жълт шал и голяма брошка, които бе заела, за да стане достойна спътница на майора.
И тогава облеченият със син фрак и кожени ръкавици офицер подаде ръка на младата дама и те тръгнаха много весели. Той беше доволен, че ще има край себе си близък човек за сцената, от която някак си се боеше. Добин й зададе още хиляди въпроси относно Амелия — доброто му сърце се свиваше от болка при мисълта, че тя е трябвало да се раздели със сина си. Как понасяше тя това? Виждаше ли го често? Мистър Седли добре ли беше в парично отношение? Поли отговори на всички тези въпроси на майор Бонбонков колкото можеше най-добре.
И докато вървяха, случи се нещо, което, макар и дребно само по себе си, достави най-голяма радост на майор Добин. Един бледен мъж с редки бакенбарди и корава бяла яка се показа по алеята срещу тях, хванал под ръка две дами. Едната беше висока и с властен вид, на средна възраст, с черти и цвят на лицето, прилични на тези на свещенослужителя, до когото вървеше, а другата беше дребничка жена с мургаво лице, с чудесно ново боне с бели панделки, с елегантна пелерина и красив златен часовник, окачен на кордон на шията й. Господинът, окован от двете си страни от дамите, носеше освен това чадър, шал и кошница, така че ръцете му бяха напълно заети и затова, разбира се, му беше невъзможно да докосне шапка и да отвърне на реверанса, с който мис Клеп го поздрави.
Той само кимна с глава в отговор на поздрава й, на който двете дами отговориха с покровителствен вид и едновременно с това хвърлиха строг поглед към индивида със синия фрак, който придружаваше мис Поли.
— Кой е този? — запита майорът, развеселен от гледката, която представляваха тримата, като им направи път да минат.
Поли го погледна малко закачливо.
— Това са нашият пастор, преподобният мистър Бини (майорът леко трепна), и неговата сестра, мис Б. Божичко мили, как ни тормозеше тя в неделното училище! А другата дама, дребничката, с малко кривогледото око и хубавия часовник, е мисис Бини — бившата мис Гритс, чийто баща е собственик на магазина за чай. Ожениха се миналия месец и току-що са се върнали от Маргет. Тя има пет хиляди лири стерлинги, но вече се скараха с мис Б., която направи сватлъка.
Ако преди майорът бе трепнал, сега той се сепна и така удари бастуна си по земята, че мис Клеп възкликна и се разсмя. Той постоя за миг безмълвен, с отворени уста, като погледна след отдалечаващите се младоженци, докато мис Поли му разправяше историята им, но той не чу нищо повече от това, че преподобният джентълмен се бе оженил и цял се стопи от щастие. След тази среща удвои крачките си; и все пак пристигнаха прекалено скоро (защото той страшно трепереше при мисълта за срещата, за която бе жадувал през всичките тези десет години) и влязоха вътре през старата малка портичка в оградата на Кенсингтън Гардънс.
— Ето ги — каза мис Поли и отново почувствува ръката му да потрепва под нейната. Тя веднага разбра цялата работа. Историята й беше тъй добре известна, сякаш я беше чела в някой от любимите й романи — «Сирачето Фини» или «Шотландските първенци».
— Хайде сега изтичай и й кажи — каза майорът.
Поли изтича напред, а жълтият й шал се развяваше от лекия ветрец.
Старият Седли седеше на една скамейка с носна кърпичка върху коленете си, като бръщолевеше според обичая си все същата история за едно време, която Амелия бе слушала и бе дарявала с търпелива усмивка толкова много пъти. Напоследък тя можеше да мисли за собствените си работи и едновременно с това да се усмихва или да потвърждава по такъв начин, сякаш внимава в бащините си приказки, като едва ли чуваше и една дума от историите на стария човек. Когато Поли се зададе тичешком и Амелия я зърна, тя скочи от скамейката. Първата й мисъл беше, че нещо се е случило с Джорджи; но светналото и нетърпеливо лице на вестителката разпръсна страха в гърдите на боязливата майка.