Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Новина! Новина! — извика пратеничката на майор Добин. — Той си дойде! Той си дойде!
— Кой си е дошъл? — запита Еми, като продължаваше да мисли за сина си.
— Погледнете там — отвърна мис Клеп, като се обърна и посочи; Амелия погледна нататък и видя мършавата фигура на Добин и дългата му сянка, движеща се плавно по тревата. И Амелия на свой ред се стресна, поруменя и, разбира, се започна да плаче.
Той я гледаше — о, с каква обич! — докато тя изтича към него с прострени напред ръце, готова да му ги подаде. Не се беше променила. Беше малко бледна, малко понапълняла. Очите й бяха същите — добрите, доверчиви очи. Едва ли имаше повече от две-три сребърни нишки в меката й кестенява коса. Тя му подаде и двете си ръце и усмихната, и поруменяла погледна през сълзи честното му, приятелско лице. Той пое двете малки ръце в своите и ги задържа. За миг постоя безмълвен. Защо не я взе в прегръдките си и не се закле, че вече никога не ще я остави? Тя сигурно щеше да отстъпи — невъзможно бе да не го послуша.
— Трябва… Трябва да ви съобщя за пристигането и на друг човек — каза той след малко мълчание.
— Мисис Добин? — каза Амелия, като направи крачка назад. — Защо не отговаряте?
— Не — каза той, като пусна ръцете й. — Кой ви е разправял тези лъжи? Думата ми беше за брат ви Джоз. Пътувахме на един и същи кораб; той ще се прибере вече вкъщи и ще ви направи всички щастливи.
— Татко, татко — провикна се Еми. — Чуй новината! Брат ми е в Англия. Дошъл е да се погрижи за тебе. Ето и майор Добин.
Мистър Седли се сепна, разтрепери се силно и се опита да събере мислите си. Сетне пристъпи напред и направи старомоден поклон на майора, когото нарече мистър Добин и изрази надеждата, че неговият достоен баща сър Уилям Добин е добре. После каза, че възнамерявал да посети сър Уилям, който неотдавна му бил направил честта да му гостува. Сър Уилям не бе ходил при стария джентълмен от преди осем години — и това посещение той смяташе да върне.
— Много е съсипан — прошепна Еми, когато Добин сърдечно се ръкува със стария човек.
Вечерта, макар да имаше особено важна работа в Лондон, майорът се съгласи да я пренебрегне, щом мистър Седли го покани да остане у тях за чая. Амелия взе под ръка младата си приятелка с жълтия шал и тръгна начело на компанията, когато се запътиха за вкъщи, така че на Добин се падна да придружи мистър Седли. Старият човек вървеше много бавно, като му разправяше множество стари свои историйки за клетата си Бетси, за миналото си благополучие и за своето разорение. Мислите му, както това се случва със загубващите силите си стари хора, се въртяха само около миналото. За настоящето, с изключение на последното нещастие, което го бе сполетяло, той знаеше много малко. Майорът с радост го остави да си приказва. Очите му бяха отправени към фигурата пред него — милата малка фигура, която винаги преизпълваше въображението му, молитвите му и се появяваше в сънищата му и когато спеше, и когато беше буден.
През цялата вечер Амелия беше много щастлива. Усмихната и енергична, на Добин се струваше, че тя изпълнява задълженията си на домакиня с голяма грация и умение. Очите му я следваха, докато седяха в здрача. Колко пъти жадуваше той за този миг и си мислеше за нея, докато беше далеч под горещите ветрове и през изморителните походи — нежна и усмихната, грижеща се мило за старите си родители, украсяваща беднотията със сладостното си подчинение — точно каквато я виждаше сега. Не казвам, че вкусът му беше кой знае колко изискан, нито че големият интелект трябва да се задоволява с домашния рай, както това беше достатъчно за нашия простосърдечен стар приятел; но за добро или за зло, желанията му бяха от този род; и с Амелия край себе си, той беше готов да изпие толкова чаши чай, колкото доктор Джонсън.
Като забеляза тази негова склонност, Амелия със смях я насърчаваше; и видът й беше крайно закачлив, докато му подаваше чаша подир чаша. Вярно, тя не знаеше, че майорът не е обядвал и че в хотел «Слотърс» му бяха запазили маса, като бяха сложили върху нея чинийка, за да се покаже, че е заета — маса в същото онова сепаре, в което майорът и Джордж бяха пирували много пъти, докато тя беше още почти дете, току-що излязла от училището на мис Пинкъртън.