История на Втората световна война

Въпреки че до края на войната от 1914–1918 г. практическият опит е твърде незначителен, именно концепцията за стратегическите бомбардировки дава възможност на ръководителите на кралските ВВС да отстояват своята неза-висимост срещу попълзновенията на сухопътната армия и флота в годините между двете световни войни, както и срещу многократните опити на шефовете им, особено през първото следвоенно десетилетие, да премахнат ВВС като самостоятелен род войски и да ги подчинят както преди на командваните от тях сили.

Като естествена реакция на Тренчард и на помощниците му концепцията за стратегическото въздушно нападение е разработена от тях така, че да защитава в максимална степен ползата от бомбардировъчната авиация. Те твърдят, че ВВС и действията им абсолютно се различават от действията на сухопътната армия и на флота. Това помага да се укрепи до известна степен твърде нестабилното положение на стратегическите ВВС, обаче подобно принизяване на значението на тактическата авиация е погрешно. Вторият аргумент, произтичащ от първия, е, че най-доброто средство за противовъздушна отбрана са масираните бомбардировки в сърцето на противника, което е твърде съмнително дори и на теория, а като се има предвид превъзходството във военновъздушните сили, което Германия постига в края на 30-те години, да се твърди подобно нещо, е нелепо. Разпалеността, с която се води този спор, става причина да се стигне до заключението, резюмирано с фразата на тогавашния министър-председател Стенли Болдуин, че „бомбардировачът винаги преминава“. Това е заблуда, към която Кралските ВВС и американските ВВС се придържат дотогава, докато тежките им загуби през 1943–1944 г. ги принуждават да признаят, че господството във въздуха е основно предвари-телно условие за ефикасни стратегически бомбардировки.