По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— А за какво е този шум около президента и неговите приключения в миналото?
— О, чисти измислици — веднага се обади Динг.
— Да е откраднал руска подводница? Сам? По дяволите, това вече граничи с фантазията. — Кларк се усмихна. — Абсолютни глупости!
— А какво ще кажете за онзи руснак, бившия шеф на тяхното КГБ? — възрази домакинът. — Той не е измислица, нали? Всички го видяхме по телевизията.
— Да, но мога да се обзаложа, че сме му платили огромна сума, за да емигрира и да остане в САЩ.
— Може би ще издаде книга със спомените си, за да изкара още някой долар — засмя се Чавес. — Нищо чудно и той да се окаже кучи син като всички останали руски шпиони. Но ние с вас, мон ами, си оставаме само работни пчелички, искам да кажа скромни изпълнители, които винаги остават настрани от бурите по върховете.
Опитът му да внесе непринудена нотка в разговора не донесе успех — французинът не подхвана темата. Очевидно работеше за френските тайни служби и много добре знаеше, че в момента разговаря с агенти от ЦРУ.
— Случвало ли ви се е да работите в Иран? — попита Джон.
— Не, но съм бил там.
— И какво ви е впечатлението? — намеси се Чавес.
— Да ви призная, иранците и до днес си остават загадка за мен.
— Да — съгласи се Кларк. — Напълно ви разбирам.
— Но вашият президент е доста интересен човек — продължи французинът, може би само от любезност — доста странно за служител на разузнаването.
Джон го погледна в очите, мислено му благодари за предупреждението и му върне жеста.
— Да, такъв е. Но нали и той е от нашата професия.
— А всичките тези забавни истории около него?
— Нищо не мога да твърдя със сигурност — откровено се усмихна Кларк. „Разбира се, че са верни. Репортерите не са чак толкова умни, че да си измислят всичко това.“
Двамата мислеха за едно и също нещо. И двамата го знаеха, въпреки че никой нямаше право да го произнесе на глас. Срамота е, че не ни е позволено тази вечер да излезем някъде заедно, в някой приличен ресторант например и да си поприказваме като хората. Но никой не можеше да го каже.
— На връщане бих се радвал да ви почерпя по едно питие.
— На връщане ще се възползваме от поканата ви.
Динг само слушаше и наблюдаваше. Старото копеле още не беше забравило занаята, а той имаше още много да учи от него.
— Добре би било да станем приятели с него — сподели той с Кларк след пет минути, докато ги караха към самолета.
— По-добре е да си останем приятели, Динг. Полезно е да разговаряш с умни хора.
Никой никога не е твърдял, че е лесно да се управлява. Но Даряеи, който управляваше Иран вече почти двадесет години, напоследък все повече се дразнеше от досадните и незначителни въпроси, с които ежедневно го затрупваха подчинените му. И все пак нито веднъж не призна пред себе си, че вината да се стигне дотук е почти изцяло негова. Според личната му преценка той управляваше доста добре, макар останалите да смятаха, че прекалява с диктаторските си методи — за повечето от престъпленията се предвиждаше само едно наказание — смърт. Дори и най-дребните административни нарушения можеха да причинят съсипването на дългогодишна кариера, но, разбира се, опрощението зависеше от големината на грешката. Най-рядко грешаха бюрократите, които на всичко отговаряха с „не“, позовавайки се на изричните забрани, предписани в законите. И никой не го беше грижа да доказва, че наистина има такива закони. Всеки, който разширяваше обхвата на правителствените пълномощия над най-важните дейности от всекидневния живот, всъщност служеше само на една цел — да укрепва личната власт на аятолах Махмуд Хаджи Даряеи. Така всяко решение се взимаше много по-лесно и същевременно избавяше правителствените служители от опасността да изпаднат в немилост.
Но нищо в реалния живот не беше толкова просто. Например практическите въпроси около търговията, дори само начинът, по който в страната се вършеше всичко — от продажбата на пъпешите и дините до забраната на автомобилните клаксони в близост до джамиите — всичко чакаше нечия забрана или разрешение, защото дори и в Свещения Коран не се обясняваше как да се постъпва при всяка конкретна ситуация. Но да се либерализира всичко беше немислимо, защото всяко либерализиране на строгите ислямски правила можеше да се тълкува като изневеряване на религиозните канони, и то в страна, в която вероотстъпничеството беше най-страшното престъпление. Така че когато низшата бюрокрация се сблъскваше с необходимостта да каже „да“ на някакво прошение, го препращаше по-нагоре, за да си измие ръцете с оправданието, че „онези отгоре“ са казали „не“. Така се правеше по-лесно кариера, защото „онези горе“ отдавна бяха обръгнали и свикнали да отказват на елементарните искания на „онези отдолу“, пък и те бяха длъжни да се съобразяват с критиките на следващите, които бяха още по-нависоко. Така се оформяше пирамидата на властта.